— Какво, по дяволите, ти става Джесъп?
Слоун побърза да се притече на помощ на Джеси.
— Мисля да донеса малко кафе — каза. — Капитане, вие искате ли? — любезно го попита тя. Това му подейства.
— Какво? А, добре… след като предлагаш.
Каните с кафе се намираха на една отдалечена маса, точно зад копирните машини.
— С две бучки захар — извика той.
Телефонът й започна да звъни и той го вдигна.
— Ингърсол — изрече.
Мъжкият глас от другата страна на линията бе учтив, но властен.
— Разбрах, че това е номерът на Слоун Рейнълдс. Баща й се обажда.
Ингърсол погледна часовника. Курсът й трябваше да започне след три минути.
— След малко започва урокът й по самозащита. Може ли да ви се обади по-късно?
— Бих предпочел да говоря с нея сега.
— Изчакайте. — Той натисна бутона за изчакване. — Рейнълдс, имаш лично обаждане. Баща ти.
— Не може да е за мен. Аз нямам баща — отвърна тя.
Това съобщение очевидно бе по-интересно от останалите разговори в стаята, защото всички обърнаха очи към нея.
— Всеки има баща — отбеляза Ингърсол.
— Имам предвид, че двамата с баща ми не поддържаме връзка — поясни младата жена. — Който и да звъни, сигурно търси някой друг.
Ингърсол сви рамене и вдигна отново телефона.
— Кого казахте, че търсите?
— Слоун Рейнълдс — нетърпеливо отговори мъжът.
— А вашето име е?
— Картър Рейнълдс.
Капитанът зяпна.
— Извинете, Картър Рейнълдс ли казахте?
— Точно това казах. Бих желал да говоря със Слоун.
Ингърсол отново остави телефона на изчакване, скръсти ръце пред гърдите си и стана, наблюдавайки Слоун със смесица от благоговение, обвинение и недоверие.
— Между другото, възможно ли е името на баща ти да е Картър Рейнълдс?
Името на известния финансов филантроп от Сан Франциско избухна като бомба в шумното помещение, вследствие на което всички притихнаха. Младата жена спря за миг, след което продължи. Познатите лица в стаята я гледаха с непознати изражения на подозрение, почуда и благоговение. Дори Сара я бе зяпнала. Ингърсол пое чашата, която Слоун му подаде, но остана близо до бюрото й, явно в очакване да чуе още нещо.
Слоун никога не бе получавала нещо повече от картичка за рождения си ден от липсващия си баща и каквато и да беше причината за внезапното му желание да се свърже с нея, за нея беше без значение. Искаше да му обясни това. Остави чашата си върху бюрото, отметна коса и взе слушалката. Пръстът й съвсем леко трепереше, докато натискаше светещия бял бутон.
— Слоун Рейнълдс е на телефона.
Никога досега не бе чувала гласа му.
— Звучиш много професионално, Слоун — изрече той.
Баща й нямаше право на никакво мнение относно професията й и тя едва потисна желанието си да му го каже.
— В момента не ми е удобно да разговарям. Ще трябва да се обадиш отново някой друг път.
— Кога?
За миг си го представи на снимката, която наскоро бе видяла в един вестник. Мъжествен, пъргав мъж, със стоманеносива коса, който играе тенис в един клуб в Палм Бийч.
— Пробвай след още тридесет години.
— Не те обвинявам, че си ядосана.
— Ядосана — саркастично изрече тя. — Това е изключително мило от ваша страна господин Рейнълдс.
Той я прекъсна със спокоен тон:
— Нека не се караме по време на първия ни разговор. Можеш да ме смъмриш лично за всичките ми родителски недостатъци след две седмици.
Слоун моментално отдръпна слушалката от ухото си, погледна я объркано и после изрече:
— След две седмици? Лично? Не ме вълнува нищо от това, което имаш да ми казваш.
— Напротив — отвърна той и тя внезапно изпита възхищение от явната му дързост и усети силата на волята му, която не й позволяваше да му затвори. — Може би трябваше да те уведомя с писмо, но си помислих, че един телефонен разговор би разрешил нещата много по-бързо.
— И какво искаш да разрешиш?
— Ами — поколеба се той — двамата със сестра ти искаме да се присъединиш към нас на плажа за няколко седмици, така че да можем да се опознаем. Преди шест месеца имах сърдечен удар.
„Плажа“, предположи Слоун, бе името, което местните хора употребяваха за Палм Бийч.
— Прочетох за това във вестника. — Тя се опитваше да покаже безразличие, припомняйки си, че познаваше баща си предимно от пресата. Разстоянието до Палм Бийч не беше голямо, но от социална и икономическа гледна точка той беше в друга галактика. За да повдигне собствения си престиж, вестникът на Бел Харбър винаги в неделния брой изнасяше информация за бляскавия си южен съсед и именно там Слоун често виждаше снимки и материали, които й напомняха за нейния виден баща и реализирала се сестра.