— Добре дошла у дома — каза единият от тях.
— Пуснете я и ще направя всичко, което пожелаете — изрече Слоун толкова спокойно, че сестра й не можеше да повярва на ушите си.
— Ще направиш това, което искаме, или ще я убием пред очите ти — заяви човекът, който стоеше до Париш, и заобиколи бюрото, за да отиде до нея. Хвана я за яката и я изправи от стола, като я побутна напред. — Ти — каза и посочи с оръжието си Слоун, — ела тук. Ще пишеш писмо.
— Ще пиша — рече тя, — но вие правите грешка.
— Ти сгреши, като влезе тук — каза мъжът до бюрото, като я сграбчи и я натисна на стола.
— Ако искаш да продължиш да живееш, след като напуснеш този дом, ще вдигнеш телефона и ще се обадиш на този, който те е изпратил — предупреди го Слоун.
Той притисна пистолета до главата й.
— Затваряй си устата и започвай да пишеш.
— Добре, оставете ме да извадя хартия от бюрото, но ме чуйте. Сестра ми няма нищо общо с това. Не притискайте толкова силно пистолета до главата ми. Зная, че ще ме убиете, но не трябва да убивате нея. Обадете се на шефа си и го попитайте.
Слоун забеляза от лявата си страна една сянка, която се раздвижи в коридора откъм спалнята й. Това я окуражи. Започна да говори повече и по-бързо, като се опитваше да привлече вниманието на похитителя си, така че да не забележи той сянката:
— Тя е човекът, когото се опитват да спасят, като убият мен. Кажете на шефа си…
Нападателят я хвана за косата и я дръпна назад. Насочи пистолета към устата й.
— Ако кажеш още една дума, ще дръпна спусъка.
Тя бавно кимна и той отмести пистолета и пусна косата й.
— Какво искате да напиша на този лист? — попита тя и бавно отвори чекмеджето. С дясната си ръка извади един бележник, а лявата й напипа тридесет и осем милиметровия пистолет. Като използваше бележника за прикритие, тя постави пистолета в скута си и се прилепи към бюрото, за да не го видят.
— Какво да пиша? — повтори.
Той извади лист хартия от джоба си и го постави на бюрото пред нея.
Миг преди да загуби съзнание, Париш чу изстрели и изпита внезапна остра болка в главата си. Последното, което видя, бе лицето на Пол Ричардсън, изкривено от гняв.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА
Атмосферата в централната болница на Бел Харбър определено бе празнична, въпреки че бе обсадена от същите репортери, които преди това се бяха събрали в Палм Бийч, за да отразят убийството на Едит Рейнълдс. Опитът за убийство на Слоун и Париш Рейнълдс предишната нощ бе предизвикал множество мрачни предположения и теории. Местните телевизионни станции предпочитаха да припишат всичките смели действия през нощта на детектив Слоун Рейнълдс и на офицер Джес Джесъп и да пренебрегнат участието на двамата агенти от ФБР. Националните медии намираха за много любопитен и вълнуващ факта, че един от агентите е бил на първа страница на вестниците само преди няколко дни по време на претърсването и конфискацията на яхтите на Ноа Мейтланд. Съобщиха, че Париш Рейнълдс е дошла в съзнание, и репортерите обсадиха вратите на болницата — нещо, за което се бе надявал целият лекарски екип.
— Господин Ричардсън — каза една усмихната медицинска сестра, когато влезе в частната чакалня на третия етаж. Тя понижи глас, за да не събуди Кимбърли и Слоун — госпожица Рейнълдс е будна. Ако искате да я видите насаме за няколко минути, сега имате възможност да го направите.
Пол стана. След като часове наред бе стоял в болницата и бе чакал Париш да дойде в съзнание, сега изведнъж нямаше представа какво да й каже. Малко се уплаши, когато видя, че очите й са затворени, но щом седна до леглото й, разбра, че дишането й е спокойно и равномерно и цветът на лицето й се бе възвърнал. Той взе ръката й в своята. Младата жена отвори очи. Той зачака тя да си спомни кой бе той — човекът, който бе подлагал на съмнение всичко честно и откровено, което тя правеше, и накрая бе извършил и последната несправедливост, като я бе обвинил за убийството на прабаба й. Усети, че заслужава същото отношение както в нощта, когато го бе зашлевила и му бе затръшнала вратата.
Тя го погледна, а объркването й напълно изчезна. Преглътна и се опита да говори, а Пол се наведе над нея. Тя едва прошепна:
— Защо се забави толкова? — Попита го с бледа усмивка. Той се изсмя дрезгаво и стисна по-силно ръката й. — Простреляха ли ме?
Той кимна и си спомни ужаса от това, че един заблуден куршум бе рикоширал и бе одраскал главата й.
— Кой ме простреля?
Пол подпря челото си върху сплетените им ръце, затвори очи и й каза истината: