Слоун не бе имала възможност да обмисли разговора си с него, но благоговението на Сара само затвърди решението й да остане безразлична към болестта на Картър Рейнълдс, към закъснелия му опит да я опознае и особено към парите му.
— Той ми е просто биологичен баща. Досега не съм получавала от него дори картичка за рождения си ден или за Коледа.
— Но днес ти се обади, нали? Какво искаше?
— Иска да го посетя в Палм Бийч, за да се опознаем. Отказах му. Категорично. — Слоун се надяваше с това разговорът да приключи. — Прекалено късно е да си играе на баща.
Сара бе изключително лоялна с нея и при нормални обстоятелства с готовност би одобрила решението й да отхвърли един родител, който я бе пренебрегвал от дете. Въпреки това според нея не беше обичайно да си дъщеря на човек, който би могъл да те превърне в наследница.
— Мисля, че не трябва да прибързваш — каза, търсейки някакво извинение за това, което не можеше да се оправдае, и изрече първото, което й хрумна: — Не мисля, че мъжете трябва да прекарват толкова време с децата си, колкото жените. На тях сякаш им липсва някакъв вид родителска хромозома.
— Извинявай, но не можеш да припишеш безразличието му към мен на грешка в генетиката. Имайки предвид всичко, което съм чела, той безумно обича сестра ми. Заедно играят тенис, ходят на ски и играят голф. Те са отбор, и то печеливш. Вече съм забравила броя на трофеите, които съм ги виждала да държат.
— Сестра ти! Точно така! Боже, ти имаш и сестра! — възкликна развълнувано Сара. — Не мога да повярвам, та двете с тебе заедно сме си правили торти от кал, заедно сме си писали домашните, дори по едно и също време боледувахме от варицела, а едва сега откривам не само че баща ти е видна личност, но и че имаш сестра, за която никога не си ми казвала.
— Току-що ти казах почти всичко, което знам за нея, а то е това, което съм виждала по вестниците, и това, че името й е Париш Рейнълдс и е една година по-голяма от мен. Тя също никога не ми се е обаждала.
— Но как е станало всичко?
Слоун погледна часовника си.
— Имам само един час, за да хапна и да се преоблека, а после съм на работа до девет. Ако наистина искаш да си говорим за това, може ли да го направим вкъщи?
— Наистина искам да си поговорим. — Приятелката й тръгна към тойотата си, която бе паркирана през две места. — Ще се срещнем у вас.
Къщата, която Слоун бе купила преди няколко години, се намираше на един ъгъл, точно срещу плажа. Беше малка, двустайна, построена върху стръмен участък в малък квартал от четиридесетгодишни здания. Големината на къщичките и близостта им до океана бяха причина младите хора да ги харесват, защото можеха да ги поддържат, без да влагат много пари. В резултат на въображението и всеотдайността на тези хора, които за пръв път притежаваха собствен дом, целият квартал бе придобил старинен и еклектичен вид с авангардните дървени къщи, съжителстващи в хармония с приказни вили от тухли и мазилка.
Слоун бе вложила всичките си спестявания и свободно време в къщата си и я бе превърнала в живописно местенце с бели рамки на прозорците и бял перваз, които подчертаваха сивия цвят на мазилката. Когато я купи, плажът отсреща принадлежеше почти изцяло на обитателите на квартала. Тогава улицата бе тиха и хората заспиваха в дълбоко спокойствие, прекъсвано от време на време от шума на вълните, които се разбиваха в брега.
Увеличаването на населението в Бел Харбър сложи край на всичко това, защото семействата с малки деца потърсиха място далеч от шума и лудориите на колежаните и откриха плажа на Слоун. И днес, в четири следобед, улицата бе задръстена от коли, паркирани плътно една до друга, някои от тях точно пред знаците за забранено паркиране, а други блокираха алеите към частните къщи. И макар че вълните продължаваха да се плискат, Слоун не можеше да ги чуе заради писъците на децата и музиката от радиоапаратите на родителите им.
Сара се насочи към единственото свободно място за паркиране наоколо и Слоун едва се сдържа да не се засмее, докато я наблюдаваше как принуждава един тъмносин форд седан да се изтегли назад, за да може да заеме мястото. Шофьорът му се остави да бъде измамен.
— Наистина трябва да направиш нещо с всички тези коли — заключи приятелката й, докато бързаше към нея и бършеше едно петно от крака си. — Така са се наблъскали една до друга, че трябваше да се провра между моята и предната кола и си изцапах крака.
— Смятам се за късметлийка, когато не са заели алеята ми — пошегува се Слоун, докато отключваше вратата си. Вътре в къщата бе приятно и спокойно — бе обзаведена с непретенциозни мебели от ратан и възглавници с щамповани върху тях листа от палми и жълт хибискус на бял фон.