— Много бих искала да ми разкажеш за Картър Рейнълдс. Как е разбрал къде да те търси днес?
— Каза, че е позвънил на майка ми.
— Значи двамата са поддържали връзка през годините?
— Не.
— Чудя се какво ли си е помислила за внезапния му интерес към теб?
Младата жена би могла да се обзаложи каква е била реакцията на майка й, но вместо да отговори, тя се насочи към телефонния секретар, чийто червен бутон светеше и броячът отчиташе три новопристигнали съобщения. Натисна бутона за прослушване. Гласът на майка й избухна със същата младежка възбуда, която бе очаквала:
— Слоун, миличка, мама е. Днес ще ти се случи чудесна изненада, но не искам да я развалям, за да се изненадаш също като мене. Ала ще ти подскажа — днес ще ти се обади един мъж, който е много важен за теб. Преди да отидеш на вечерното си дежурство, ми позвъни.
Второто съобщение бе записано две минути след първото и също бе от Кимбърли Рейнълдс.
— Миличка, бях толкова развълнувана, когато ти оставих първото съобщение, че не разсъждавах трезво. Няма да се прибера преди девет, защото ще правим разпродажба в магазина и сме много заети. Обещах на Лидия, че ще остана да й помогна. Но не ме търси там, защото й е неприятно, когато служителите използват телефона, а знаеш колко е зле с язвата. Не бих искала да предизвикам нов пристъп. Няма да издържа на напрежението, така че моля те, остави ми съобщение на секретаря. Не забравяй…
— Тя направо се е побъркала заради обаждането му — отбеляза Сара.
— Разбира се. — Приятелката й тръсна глава. Не можеше да повярва, че майка й отново реагира с типичния си наивен оптимизъм. Според акта й за раждане Кимбърли Янсен Рейнълдс бе майката, но в действителност Слоун бе отгледала Кимбърли. — Защо се учудваш?
— Не зная. Предполагам, че очаквах Ким да е по-злопаметна.
— За майка ми ли говорим — същата сладка жена, която на никого нищо не може да откаже, защото се притеснява да не нагруби или да не нарани чувствата на хората? Същата, която ще работи извънредно още шест часа, но не се осмелява да използва телефона на Лидия, защото се притеснява, че тираничната вещица може да получи нов пристъп? Същата нископлатена и натоварена с извънредна работа жена, която управлява магазина цели петнадесет години и е привлякла повече клиенти отколкото всички останали нейни служители?
Сара, която много обичаше Кимбърли, започна да се смее, когато дъщеря й приключи комичната си тирада.
— Не мога да повярвам, че действително си мислила, че същата жена, която те е отгледала, би могла да си спомня с лошо Картър Рейнълдс само защото е излязъл от живота й преди тридесет години, разбил е сърцето й и никога повече не й се е обадил.
Сара се засмя и вдигна ръка.
— Абсолютно си права. Вероятно съм изпаднала във временно умопомрачение, щом съм могла дори да предположа такова нещо.
Тя отново включи секретаря. Третото съобщение отново бе от Кимбърли:
— Скъпа, мама е. В почивка съм и ти се обаждам от един монетен телефон в дрогерията. Обадих се в полицията и Джес ми каза, че вече си разговаряла с баща си, така че не развалям изненадата ти, като оставям това съобщение. Мислех си какво трябва да вземеш в Палм Бийч. Знам, че влагаш всеки цент в къщата си, но трябва да започнем да пазаруваме и да ти подновим гардероба. Не се притеснявай мила, докато дойде време да тръгнеш за Палм Бийч, ще имаш купища красиви дрехи.
Сара се подсмихваше, докато приятелката й изтриваше съобщенията. Слоун вдигна слушалката, набра номера на майка си и й остави съобщение, както бе помолена.
— Здравей мамо, Слоун е. Говорих с Картър Рейнълдс, но няма да ходя в Палм Бийч. Не желая да опознавам тази част от семейството и му го казах. Обичам те, чао. — Затвори и се обърна към Сара: — Умирам от глад. — Съобщи го така, сякаш разговорът за Картър Рейнълдс вече бе приключен и забравен. — Мисля да си направя сандвич с риба тон. Ти искаш ли?
Приятелката й мълчаливо се обърна и я загледа, когато тя влезе в кухнята и започна да отваря шкафовете. Сега, когато шокът от откритието бе започнал да преминава, Сара бе колкото объркана, толкова и наранена от факта, че Слоун и Ким бяха скрили тази голяма тайна от нея. Те бяха нейното семейство. Собствената й майка бе алкохоличка, която не се интересуваше от нищо и дори не забеляза, когато четиригодишната й дъщеря започна да прекарва по-голямата част от времето си в съседната къща. Седнала до Слоун на една стара кухненска маса с бял пластмасов плот и крака от неръждаема стомана, тя се бе научила да рисува с пастели в книжките за оцветяване на приятелката си и Ким бе тази, която я хвалеше за усилията й.