— А сега, когато разбираш, би ли искала да приема, че съм свързана с този мъж и семейството му? Не би ли искала да го забравя?
— Бих искала да убия това копеле — изрече Сара, но се засмя.
— Адекватна реакция и откровено определение за човека — каза одобрително Слоун, докато поставяше на масата сандвичите с риба тон и салата. — След като майка ми не е била способна да го убие, а пък аз бях прекалено малка, за да го направя, и след като разговорите за всичко, свързано с него, със сестра ми или с онзи злощастен ден я правеше неимоверно тъжна, аз я убедих, че трябва да се преструваме, че те не съществуват. Все пак тя имаше мен, аз имах нея, а освен това имахме и теб. Мисля, че бяхме чудесно семейство.
— Да, и все още сме — развълнувано изрече Сара.
— Не е ли имало някаква възможност Ким да си върне обратно Париш?
Слоун тръсна глава.
— Мама говорила с един местен адвокат и той казал, че би струвало цяло състояние да се наемат адвокатите, които биха могли да се справят с техните в съда, и дори тогава той не мислел, че тя ще успее. Мама винаги се е опитвала да си внуши, че като живее със семейство Рейнълдс, Париш има хубав живот и възможности, които тя никога не би могла да й осигури.
Докато говореше, Слоун почувства, че се изпълва с гняв. Навремето беше изпълнена с негодувание заради майка си и с презрение към баща й. Сега, когато отново се сещаше за тази история, тя бе жена и изпитваше състрадание, което й причиняваше физическа болка. Като си помислеше за нахалното обаждане на баща си, ненавистта й нарастваше. След толкова години той наистина вярваше, че може просто да вдигне телефона и изоставените му съпруга и дъщеря да са щастливи от възможността за повторно събиране. Докато разговаряха, трябваше да е не само студена и безразлична, а да му каже, че предпочита да прекара една седмица в змийско гнездо, отколкото където и да е с него. Трябваше да му заяви, че е копеле.
ГЛАВА СЕДМА
Огънят бе забелязан около девет и тридесет вечерта, според думите на съседа на госпожа Ривера, който бе видял димът да излиза изпод предната врата и се бе обадил на деветстотин и единадесет. Пожарната дойде само след шест минути, но вече бе невъзможно да се спаси старата порутена къща.
Слоун тъкмо бе свършила смяната си и пътуваше към дома си с намерението да се преоблече и да отиде на плажа, където течеше ергенското парти на Пит, когато чу съобщението и реши да помогне. Докато пристигне, улицата бе вече задръстена от пожарни, линейки и патрулни коли, чиито лампи светеха в нощта като мрачни сигнални огньове. В далечината свиреха сирени и през улицата бяха опънати пожарникарски маркучи, виещи се като дебели бели змии. Полицаите бяха направили кордон около засегнатия район.
Слоун тъкмо приключи с взимането на показания от няколко съседи, когато внезапно пристигна госпожа Ривера. Едрата възрастна жена изблъска полицаите и зяпачите като обезумял играч, опитващ се да спаси топката от тъч-даун, спъна се в един маркуч, падна в ръцете на Слоун и едва не събори и двете на земята.
— Къщата ми — извика тя, опитвайки се да се освободи от ръцете на полицайката.
— Не можете да влезете — каза й Слоун. — Ще се нараните и само ще пречите на мъжете, които се опитват да я спасят.
Госпожа Ривера изпадна в истерия.
— Кучето ми — продължи да крещи и да се бори. — Моята Дейзи е вътре!
Младата жена обгърна раменете й, опитвайки се да я спре и да я утеши едновременно.
— Дейзи да не е едно малко кученце в бяло и кафяво?
— Да, малка. В кафяво и бяло.
— Мисля, че я видях преди няколко минути. Смятам, че е в безопасност. Извикайте я. Ще я потърсим заедно.
— Дейзи — разплака се госпожа Ривера. — Дейзи, къде си?
Слоун оглеждаше улицата, когато малко кученце в кафяво и бяло, покрито със сажди и мръсотия, се подаде изпод една полицейска кола.
— Ето я — каза тя.
— Дейзи — извика госпожа Ривера и се втурна към изплашеното животинче.
— Един от съседите ви ми каза, че имате дъщеря, която живее наблизо — внимателно изрече Слоун на жената.
Госпожа Ривера кимна, но погледът й остана прикован в горящата къща.
— Ще се обадя по радиостанцията за кола, която да я вземе и да я доведе при вас.
Когато се прибра, Слоун бе вече толкова закъсняла за партито, че нямаше да има време да се изкъпе. Паркира на пътя, взе си чантата и забърза по улицата, като трябваше да се обърне на една страна, за да се промъкне между две коли. Докато се провираше, й се стори, че видя човек на шофьорското място в една кола, спряла малко по-надолу. После той внезапно се скри, сякаш се бе смъкнал на седалката.