— Не ме карай да използвам това — предупреди го.
Очите му се присвиха, като я видя как коварно променя мишената си, после бавно се претърколи по гръб.
— В мен има двадесет и пет хиляди долара в брой — смени той тактиката. — Взимаш ги и аз си тръгвам. Никой няма да пострада и никой няма да разбере.
Тя не му обърна внимание. Отстъпи назад и насочи пистолета нагоре. Стреля три пъти и отново го обърна към него. Изстрелите проехтяха в тъмнината като оръдейни гърмежи в каньон и някой извика разтревожено.
— Защо, по дяволите, направи това? — попита той.
— Току-що повиках подкрепление. Малко по-надолу по плажа е. Ще бъде тук след минута.
— В такъв случай се налага да се запознаем. — Той изведнъж стана енергичен и делови. — Специален агент Пол Ричардсън от ФБР, а вие сте на път да провалите прикритието ми, детектив Рейнълдс.
Въпреки че знаеше името й и разкри самоличността си, Слоун нямаше причина да вярва, че той е нещо по-различно от това, за което го бе смятала до този момент. И все пак.
— Покажи ми документите си.
— В джоба на якето ми са.
— Изправи се бавно и седни — нареди тя, без да откъсва очи от него. — Извади ги с лявата си ръка и ги хвърли насам.
Плосък кожен портфейл падна в пясъка до краката й. Все още държейки оръжието си насочено, тя се наведе, вдигна го и го отвори. От едната страна бе снимката му, а от другата — удостоверението за самоличност.
— Доволна ли си? — попита той и се изправи.
Тя не бе доволна, бе бясна.
— Имаш ли някакво извинение за това, че ме уплаши до смърт, или просто искаше да се позабавляваш? — попита.
Той сви рамене, докато изтупваше панталоните си.
— Предостави ми се възможност да видя как реагираш при критична ситуация и аз се хванах за нея.
Докато го наблюдаваше, Слоун внезапно осъзна, че й се струва познат, а също и че не й казва цялата истина.
— Ти беше в парка вчера и на паркинга до общината днес през деня. Следиш ме от дни.
Вместо да й отговори, той закопча памучното си яке, за да скрие кобура под мишницата си, и едва тогава й обърна внимание.
— Права си. Следя те от няколко дни.
— Но защо? Защо ФБР се интересува от работата ми?
— Не се интересуваме от теб, а от Картър Рейнълдс.
— Вие какво? — изненада се тя.
— Интересуваме се от баща ти.
Слоун го наблюдаваше озадачена. Баща й отдавна не съществуваше за нея. Картър Рейнълдс бе просто едно име, което принадлежеше на известен непознат, име, което никой никога не й споменаваше. Но през последните дванадесет часа този човек и това име сякаш изплуваха от прахоляка на миналото й и се лепяха по нея като сажди.
— Не зная в какво го подозирате, но каквото и да е то, аз не съм замесена. През целия си живот не съм имала нищо общо с него.
— Знаем това. — Той погледна към плажа, където трима мъже тичаха по посока към тях, а единият държеше фенерче, чиято светлина обхождаше и претърсваше пясъка като полудял морски фар. — Явно подкреплението ти идва — забеляза Ричардсън, хващайки я за лакътя и побутвайки я напред. — Ела да ги посрещнем.
Слоун механично се подчини.
— Дръж се естествено — инструктира я той. — Представи ме. Ако някой пита, срещнали сме се преди два месеца във форт Лодърдейл на полицейския семинар и ти си ме поканила в Бел Харбър за този уикенд. Сега се усмихни и им помахай.
Тя кимна и се подчини, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че ФБР разследва Картър Рейнълдс, че са я следили и че преди няколко минути този агент се бе опитал да разбере дали би взела подкуп.
Джес пръв стигна до тях.
— Стори ни се, че чухме изстрели — каза той, оглеждайки дюните. — Вие не ги ли чухте?
Слоун направи усилие, за да изглежда учудена, докато лъжеше:
— Това бяха просто бомбички, Джес. Две момчета ги запалиха между дюните и после избягаха.
— Прозвучаха като изстрели — възрази той.
След малко дойдоха Тед Бърнаби и Лио Ригън.
— Стори ни се, че чухме изстрели — изпуфтя Тед, а Лио все още не можеше да си поеме дъх. Той се наведе и опря ръце на коленете си, за да регулира дишането си.
— Две момчета гърмяха е бомбички — отново излъга младата жена, чувствайки се все по-неудобно с всяка следваща лъжа.
Лио и Тед лесно приеха това обяснение, но Джес бе по-умен и имаше опит на ченге от големия град, затова все още бе нащрек. Най-накрая той се отказа да оглежда дюните и намръщено се обърна към нея:
— Партито на Пит почти свърши. Чудехме се защо не се появи.
Предвид обстоятелствата Слоун можеше да даде само един възможен и правдоподобен отговор:
— Тъкмо идвах.