Той отпусна ръце, докато оглеждаше мъжа до нея.
— Кой е този?
За щастие агентът реши сам да се представи:
— Пол Ричардсън — каза той, протягайки ръка на Джес, а после на Тед и Лио. Излъчваше спокойствие и дружелюбност. — Аз съм приятел на Слоун от форт Лодърдейл.
— Ако възнамерявате да хапнете нещо, по-добре да тръгваме — предупреди Лио, чийто мисли непрекъснато бяха заети с храната. — Останали са малко сандвичи.
— Имах тежък ден — отвърна със съжаление агент Ричардсън, след което погледна към младата жена. — Слоун, иди без мен.
Тя се паникьоса. Той възнамеряваше да си тръгне, без да отговори на въпросите й. Бе го разкрила и сега просто щеше да изчезне от Бел Харбър, оставяйки я в неизвестност, без никакъв шанс да открие защо от ФБР я следят. Толкова отчаяно искаше да го спре, че го сграбчи за ръката.
— О, но аз искам да се запознаеш с Пит — настоя. — Ще останем само няколко минути.
— Тази вечер не съм добра компания.
— Не, напротив — възрази тя.
Очите му се присвиха предупредително.
— Наистина не съм.
— Няма да ни досадиш. Ти си толкова интересен човек.
— Ти си предубедена.
— Не, не съм — продължи да спори тя и в отчаянието си се опита лукаво да го изнуди, като каза на приятелите си: — Нека ви обясня колко е забавен…
— Слоун, не ги отегчавай с подробности — прекъсна я той с многозначителна усмивка. — Хайде да се срещнем с приятеля ти Пит и да хапнем нещо.
Лицето на Лио светна при споменаването на храната.
— Хей, Пол, харесваш ли аншоа?
— Обожавам я — отговори той.
— Значи си късметлия, защото пицата е с аншоа, а от нея е останало доста. Никога не съм срещал човек, който да харесва аншоа, освен Пит, а сега и ти.
По време на разговора Джес напрегнато изучаваше агента от ФБР, след което явно изгуби интерес и търпение.
— Ако не се върнем, всички ще хукнат да ни търсят.
— Да вървим — съгласи се Ричардсън, след което смути Слоун, като я прегърна през раменете с жест, който изглеждаше непреднамерено нежен и властен. Но в силното му и предупредително стискане нямаше нищо нежно.
Джес, Лио и Тед тръгнаха редом с тях и четиримата мъже бързо започнаха разговор на спортна тема. Скоро сравнителната изолираност на дюните отстъпи място на осветен плаж, където музиката се конкурираше с шума на прибоя, а по пясъка имаше одеяла, които изглеждаха като цветни петна.
ГЛАВА ОСМА
Навесът, под който се вихреше купонът, бе близо до едно барбекю. Пит и годеницата му, заедно с другите гости слушаха Джим Финкъл, който бе донесъл китарата си и свиреше фламенко.
— Трябвало е да стане професионален музикант, а не ченге — отбеляза Джес, като продължи напред, за да се присъедини към публиката му. Лио обаче се задържа за момент.
— Вземете си нещо за ядене — инструктира той Ричардсън, бурно ръкомахайки към една дървена маса, отрупана с отворени кутии с пица, големи купи, в които имаше сирене, чили и картофена салата, и поднос със сандвичи. — Пиенето е ей-там, в кофата с леда — добави той, преди да се отправи към Джим. — Обслужвайте се.
— Благодаря — каза Пол. Слоун знаеше, че отначало Ричардсън бе ядосан, но по пътя насам изглежда наистина се бе отпуснал и се шегуваше с Лио за мъжете, които обичат да готвят, и дори се разсмя на нещо, което тя каза. След като в действителност не бе разкрила самоличността му, тя реши, че може би вече е по-добре настроен към нея. Дори й се усмихна, докато й подаваше една чиния и изрече ядосано:
— Ако тази вечер споменеш дори само една дума, която да ме изложи на опасност, ще те разжалвам за възпрепятстване на правосъдието. Гневът му, който явно не бе стихнал, я свари толкова неподготвена, че тя го зяпна, докато поемаше чинията. Все още усмихвайки се, той й подаде една салфетка, взе една за себе си и продължи рязко:
— Разбра ли?
Отправяйки й предупреждението, за което тя знаеше, че не е празна заплаха, той си сипа с една лъжица храна от всяка купа и взе един хот-дог, но Слоун забеляза, че не докосна пицата дори когато музиката спря и Лио и останалите се върнаха на масата.
— Нямах намерение да им казвам за теб — обясни тя. — Но имам право на обяснение и не можех да те оставя да си тръгнеш, без да ми го дадеш.
— Трябваше да изчакаш до утре сутринта.
— Наистина ли? — отвърна тя. — И как точно би трябвало да те намеря утре?
— Никак. Аз щях да те открия.
— С какво? С бинокъл?
Отговорът й сякаш го изненада, но този мъж приличаше на човешки хамелеон, така че тя не можеше да е сигурна.
— Разбирам.
— Хей, Слоун, къде беше? — попита Пит. Прегърнал с една ръка годеницата си, той се приближи до тях. Джес също се приближи. Мери Бет бе руса и слаба, едно срамежливо, благородно и хубаво момиче, което съумяваше да изглежда щастливо колкото Пит, без да промълви и една дума.