— Това мен не ме вълнува — сви рамене Джес.
— Сигурно, защото не изглежда като полугола танцьорка.
— Нямам му доверие.
— Ти дори не го познаваш.
— Нито пък Слоун.
— Напротив, познава го, иначе нямаше да го покани тук — възрази Сара, но в действителност бе смаяна от това, че приятелката й не й бе споменала за Пол.
— Изненадан съм, че все още не си тръгнала към офиса си, за да напишеш доклад за него — саркастично изрече той.
— Мислех си да почакам до утре сутринта.
— Ти си алчна малка кучка.
Досега Джес не бе прекрачвал границата между сарказма и личната атака. Очите на Сара се изпълниха със сълзи.
— Наистина ти е трудно да понесеш това, че си отхвърлен, нали?
— Човек не може да отхвърли нещо, което никога не му с било предлагано. И ако ще бъдем откровени — продължи безмилостно той, — би ли могла да ми обясниш защо Слоун Рейнълдс търпи глупава, алчна и флиртуваща досадница като теб за най-добра приятелка?
Сара се почувства така, сякаш я бе ударил в корема. Никога досега, с изключение на майка й в детството, не я бе обиждал толкова злобно човек. Спомените я заляха и парализираха. Джес очакваше тя да се заяде отново, а тя не можеше. По някаква причина двамата не се бяха харесали още от самото начало, но Сара не бе осъзнала, дори не си бе представяла, че той така дълбоко я ненавижда. Тя го наблюдаваше с очи, пълни със сълзи, след което наведе глава и преглътна, насилвайки се да проговори.
— Съжалявам — успя само да изрече тя и се обърна.
— Съжаляваш? — повтори той. — За какво, по дяволите?
— За всички неща, с които съм предизвикала омразата ти.
Джонатан се върна с пуловера й и те се отдалечиха.
— Бих искала да се прибера у дома, малко съм уморена — каза Сара.
Джес ги наблюдаваше, докато се отдалечиха.
— По дяволите — горчиво изруга той, смачка кутийката от бира и я хвърли в кошче за боклук.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Щом влязоха в дома й, Слоун започна да задава въпроси:
— Защо ФБР ме наблюдава?
— Какво ще кажеш за чаша кафе, докато ти обяснявам?
— Да, разбира се — отвърна тя след кратка пауза и го отведе в кухнята. Ако възнамеряваше да остане достатъчно дълго за едно кафе, вероятно щеше да й даде пълно обяснение. Тя отиде до мивката и напълни кафеварката с вода. Забеляза как той свали военното си памучно яке и го метна на облегалката на един стол. Бе около четиридесетте, висок, с атлетична фигура, къса тъмна коса, тъмни очи и квадратна челюст. С бялото си поло, военните памучни панталони и военните обувки, спокойно можеше да мине за привлекателен, спретнат и непретенциозно облечен бизнесмен, само че той носеше и кафяв кожен кобур под мишницата си, с един деветмилиметров полуавтоматичен Зиг-Зауер.
— Слушам те — изрече Слоун.
— Преди две седмици открихме, че баща ти възнамерява да се свърже с теб. — Издърпа един стол и седна. — Знаем, че е планирал да ти се обади днес. Какво ти каза?
Тя включи кафеварката, обърна се и се облегна на масата.
— Нима не знаеш?
— Нека не си играем игрички, детективе.
Резкият му отговор я подразни, но тя имаше усещането, че ако запази самообладание и изиграе картите си както трябва, той щеше да й разкаже всичко, което би искала да знае.
— Каза, че е прекарал сърдечен удар и иска да отида в Палм Бийч за няколко седмици.
— Ти какво му отговори?
— Та аз дори не го познавам. Никога не съм го виждала. Отказах му.
Пол Ричардсън вече знаеше това. Просто се интересуваше от нейното становище и от спонтанните й реакции на въпросите му.
— Защо отказа?
— Току-що ти обясних.
— Но той ти е заявил, че е прекарал сърдечен удар и че иска да те опознае преди да е станало прекалено късно.
— Е, вече е закъснял с тридесет години.
— Не си ли прекалено импулсивна? Може би те очакват много пари… наследство.
Мнението му, че парите на Картър Рейнълдс щяха или можеха да повлияят на решението й, я изпълни с презрение.
— Импулсивна? — изрече тя. — Когато бях едва осемгодишна, майка ми изгуби работата си и седмици наред се хранехме само с хот-дог и сандвичи с фъстъчено масло. Майка ми бе решила да му се обади и да му поиска пари, но аз прочетох в един учебник за фъстъченото масло и й доказах, че това е една от най-питателните храни на света, а после я убедих, че обичам фъстъченото масло повече от шоколада. На дванадесет се разболях от пневмония и мама се уплаши, че ще умра, ако не постъпя в болница, но нямахме осигуровка. Тогава тя пак каза, че ще му се обади, за да плати сметката, но не ми се наложи да вляза в болница И знаеш ли защо?