— Слоун, може би в момента не ти изглежда така, но това пътуване би могло да донесе нещо добро за цялото ти семейство.
Тя престана да се взира в пътя и се вторачи в него. Тъй като това бе единствената сламка, за която можеше да се хване, Пол продължи:
— В момента баща ти е просто заподозрян, когото разследваме. Ти ни помагаш да се приближим до него и до фактите и след като веднъж го направим, може да открием, че той е невинен.
— Какви мислиш са шансовете за това?
Пол се поколеба. Не искаше да засегне интелигентността й или да се отблагодари за доверието й, като я заблуждава.
— Малки — призна, — но е възможно. Нека сега обсъдим ситуацията от лична гледна точка. Без съмнение той е жалко подобие на баща, но очевидно съжалява — иначе не би се свързал с теб. В действителност никой от нас не знае всичко, което е довело до раздялата на родителите ти, но въз основа на това, което ти ми каза, майка му го е подтикнала да се разведе. Тя е тази, която с дошла във Флорида, за да си го отведе в Сан Франциско след удара на баща му, нали?
— Да, но той се е съгласил с плана й.
— Вярно, но тогава е бил едва двадесетгодишен. Може да е тръгнал с нея от слабост, малодушие или просто защото не е бил достатъчно зрял и тя го е убедила, че това е свещеният му семеен дълг. Кой знае? Всичко това са недостатъци на характера, но не е задължително да са непростими или непоправими. Онова, което знаем със сигурност, е, че майка му е умряла преди три месеца и почти веднага след това баща ти се е свързал с теб.
Слоун осъзна, че Пол се опитва да помогне, но пък така я караше да се чувства неловко. Искаше й се да го помоли да престане да я убеждава, но някакво вродено чувство за справедливост или просто любопитство я накара да се заслуша в него.
— Ами сестра ми? Какво оправдание може да има тя за това, че никога не се е опитала да се свърже с майка ми?
Пол я погледна.
— Може би и тя се чуди защо собствената й майка никога не се е опитвала да се свърже с нея.
— Според клаузите в договора майка ми е била принудена да подпише, че й е забранено да се свързва със сестра ми.
— Париш може би не го знае.
Слоун се вгледа в него, опитвайки се да потисне глупавата си надежда, че е възможно семейството да се събере отново.
— Каза ми, че си имал информатор сред прислугата в Сан Франциско. Знаеш ли нещо от това със сигурност?
— Не. Париш никога не е представлявала интерес за нас. Всичко, което знам за нея, е, че някои хора я намират за надменна и студена, а други смятат, че е тиха, фина и елегантна. Всички обаче са единодушни, че е красива. Тя е известна тенисистка, играе голф и е майстор на бриджа. Когато се явява на състезания, обикновено е в един отбор с баща ти, който също е добър тенисист, отличен играч на бридж и голф.
Слоун изрази кощунственото си безразличие към тези постижения, като извъртя очи и повдигна рамене — жест, който бе толкова превзет и неочаквано сладък, че Пол едва не се изсмя.
— Остава Едит — спомена той и последния оцелял член на семейството. — Тя също ще е в Палм Бийч.
— Едит? — повтори младата жена.
— Твоята прабаба по бащина линия — обясни Пол и добави: — Тя е деветдесет и пет годишен дракон, с труден нрав и тероризира всеки, който се изпречи на пътя й. Също така е голяма скъперница. Има пет милиона долара, но се говори, че побеснява, ако в стаята свети повече от една лампа.
— Изглежда е прекрасна жена — отбеляза Слоун, смутена при мисълта за собствената си пестеливост. Миналата седмица Сара я бе нарекла скръндза, а майка й е се оплакваше от това, че Слоун не обича да се разделя с парите си. Тя обаче си каза, че и двете са безнадеждни прахоснички. Младата жена живееше икономично, защото бе усетила липсата на пари като дете и защото заплатата й като детектив не й даваше възможност да харчи. Ако имаше много пари, със сигурност щеше да ги харчи. Е, поне част от тях.