Пол се засмя и сложи ръка върху нейната. След това се насочи към портите. Смъкна стъклото на прозореца си и се протегна навън, за да натисне един бутон на месинговата кутия, закачена на пилон до вратата. После се поколеба и погледна Слоун.
— Усмихни се на камерата — нареди той с многозначително кимване към малката, покрита със стъкло дупка в металната кутия. След това натисна бутона.
— Да? — проговори един мъжки глас.
— Слоун Рейнълдс и Пол Ричардсън — каза той.
Вратите се отвориха.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Когато си бе представяла този момент, Слоун виждаше как баща й отваря вратата и я посреща лично, така че сега реши да изглежда любезна, но нищо повече. Усилията й бяха успешни, но напразни, защото всъщност вратата бе отворена от един висок, русокос иконом, който съумяваше да изглежда също толкова любезен и дори по-незаинтригуван от нея.
— Добър ден, госпожице Рейнълдс. Добър ден, господин Ричардсън — изрече с лек северняшки акцент. — Семейството ви очаква. Моля, последвайте ме.
Той ги поведе по широк, облицован с плочки коридор, от двете страни на който имаше арки, водещи към множество просторни стаи, всичките обзаведени с европейски антики. В края на коридора изведнъж се отвори врата и Слоун за пръв път видя баща си, който тръгна към нея, за да я посрещне лично. Като имаше предвид, че е прекарал сърдечен удар и е развълнуван от възможността да й се извини, тя очакваше той да изглежда измъчен и разкаян, но мъжът, който крачеше срещу нея, бе подвижен, загорял и много мъжествен.
— Слоун — каза той, спря и й подаде ръка.
Тя механично подаде своята, мислейки, че ще последва ръкостискане, но той задържа ръката й между своите.
— Господи, направо е невероятно колко много приличаш на майка си — усмихна й се топло, а после добави искрено — Благодаря ти, че дойде.
Слоун беше много напрегната, гласът й прозвуча нормално:
— Това е приятелят ми Пол Ричардсън.
Двамата мъже се здрависаха и Картър отново обърна поглед към нея.
— По някаква причина — отбеляза той разочаровано — си помислих, че приятелят, който ще доведеш с теб, е жена. Нордсъм е приготвил две стаи за гости, но…
— Отлично — отвърна тя.
Усмивката му стана още по-топла и Слоун остана с впечатлението, че баща й е доволен от факта, че тя не е дотам обвързана с приятеля си, че да желае да споделя леглото си с него. Не бе сигурна как Картър я накара да разбере това и трябваше да си напомни, че не я интересува какво мисли той.
— Нордсъм ще се погрижи за багажа ви, а вие ме последвайте. Сестра ти и прабаба ти са в солариума.
Когато тръгнаха, слаб мъж на около тридесет и пет, с оредяваща коса и очила с телени рамки излезе от една стая близо до главното стълбище, понесъл купчина книжа, които четеше. Картър го спря и го представи на Слоун и Пол като Гари Дишлър.
— Гари е моят секретар. Питайте го за всичко, от което се нуждаете, докато сте тук.
— Не се колебайте да ми се обадите по каквато и да е причина — каза Гари с любезна усмивка. — Аз съм нещо като човек за всичко.
Зимната градина бе просторно, осмоъгълно, стъклено помещение на гърба на къщата, пълно с големи дървета, тропически растения и малко азиатско мостче, пресичащо миниатюрно поточе. Под дървени решетки, покрити с цъфнала астма, бяха наредени кани с екзотични напитки, а около тях имаше ракитени канапета с дебели възглавници. Близо до мостчето, заобиколено от дървета и бели орхидеи, стояха две жени и Слоун се приготви за една среща, която изглеждаше толкова странна, колкото и мястото, на което се провеждаше.
Докато приближаваше към очарователната си сестра, тя осъзна, че снимките във вестниците не бяха отразили истинската й същност. Кожата й беше с цвят на слонова кост, имаше големи кафяви очи и тъмна лъскава коса. Носеше ленена рокля с цвят на нефрит, с тясна пола и широки ръкави, които завършваха с тесни маншети със златни копчета. Париш седеше тихо и неподвижно и наблюдаваше Слоун, без да изразява някакви чувства, а ръцете й бяха отпуснати и скръстени върху нещо, което приличаше на папка със сценарии.
Тъй като не можеше да изглежда толкова отегчена, колкото сестра си, Слоун насочи вниманието си към възрастната, слаба жена. Пол бе описал Едит Рейнълдс като дракон, но тя изглеждаше по-скоро като хилав ястреб. Старицата бе облечена с черна рокля и имаше перлена огърлица на врата си. Лицето й бе тясно и аристократично, с побелели вежди, кожата бе бяла като перлите й, а косата й бе прибрана в строг кок. Светлосините й очи бяха единственото цветно нещо в нея, но пък те бяха напрегнати и пронизваха като лазерни лъчи, докато изучаваше лицето на внучката си.