В гласа й също нямаше нищо деликатно, когато прекъсна Картър:
— Трябва да й е ясно вече кои сме, Картър. — Тя насочи погледа си към Слоун, сякаш я предизвикваше да оспори това, след което грубо каза: — Аз съм прабаба ти, това е сестра ти, а ти си Слоун.
На безцеремонното й държание Слоун реши да отвърне само с леко кимване, от което възрастната жена изглежда се смути. Тя насочи вниманието си към Пол:
— Кой сте вие?
— Това е приятелят ми Пол Ричардсън — отговори Слоун, след което погледна баща си, на когото явно изобщо не му правеше впечатление странното поведение на старицата. Ясно обясних, че ще доведа и един приятел с мен.
— Да, но ние всъщност си помислихме, че ще доведеш приятелка — отвърна й Едит Рейнълдс. — Надявам се, че нямаш намерение да споделяте една спалня.
На Слоун внезапно й се прииска или да се разсмее, или да си тръгне, но тъй като и двете реакции не отговаряха на ролята, която Пол й бе отредил, тя просто се опита да се престори, че не е забелязала предизвикателното й държане.
— Не, госпожо.
— Не ме наричай госпожо. Можеш да се обръщаш към мен с прабабо — постанови тя. Звучеше като монарх, който неохотно прави дребна услуга на подчинен селяк, и Слоун реши никога да не се обръща към нея по този начин.
Едит насочи пронизващия си поглед към Пол.
— Колко си годишен?
— На тридесет и девет съм.
— В такъв случай си достатъчно възрастен, за да разбереш, че в дома ми се спазват определени правила за благоприличие, независимо дали наоколо има някой, който да те види. Разбираш ли ме?
— Вярвам, че да — отвърна намръщено той.
— Можеш да се обръщаш към мен с госпожо Рейнълдс.
— Благодаря ви, госпожо Рейнълдс — изрече вежливо агентът.
Бащата на Слоун най-накрая се намеси в разговора:
— Париш, зная, че ти очакваше този момент…
Париш Рейнълдс пое ролята си и стана с грациозно, плавно движение, а погледът й любезно се спря върху Слоун.
— Да, наистина — каза тя с изключително променен глас, но предпазливо и й подаде ръка. — Какво правиш?
„Как така какво правя?“ — учуди се Слоун ядосано. Изразът „доведена сестра“ й мина през ума.
— Аз също исках да се срещна с теб — отвърна на непознатата, която й беше сестра.
Едит Рейнълдс вече се бе отегчила от задължителните формалности.
— Сигурна съм, че Слоун и господин Ричардсън биха искали да се поосвежат и да отпочинат преди вечеря. Париш ще ви покаже стаите. Вечерята е в седем. Не закъснявайте. А ти не идвай с панталон.
Слоун бе очаквала и се бе страхувала, че в момента на пристигането й баща й и сестра й ще я подложат на дълъг и смущаващ разпит, така че бе изненадана и леко си отдъхна, че старият дракон й дава два часа почивка.
— Париш ще се погрижи да се настаните удобно — усмихна им се топло и помирително Картър. — Ще се видим на вечеря.
Слоун последва Париш, а Пол вървеше до нея, като я държеше за лакътя по начин, който изглеждаше интимен и напълно отговаряше на ролята му на неин приятел. Тя бе толкова зашеметена от тези странни хора, че почти не обърна внимание на стаите, покрай които минаваха. Досега най-човечен се показа Картър Рейнълдс, за когото тя смяташе, че ще й бъде най-антипатичен.
В края на стълбището Париш зави наляво и продължи да върви, докато не стигнаха почти до края на коридора.
— Това е вашата стая, господин Ричардсън. — Тя отвори вратата на просторна стая, обзаведена с масивни италиански мебели в нефритенозелено. Куфарите му лежаха отворени на леглото. — Ако се нуждаете от нещо, само натиснете бутона на интеркома — каза тя с вежлива усмивка, преди да продължи по коридора.
Пол беше казал, че хората я смятат за студена и надменна. Париш бе дори по-лоша — бе напълно лишена от чувства — реши Слоун. Сестра й дори се движеше така, сякаш простото ходене бе прецизно изрепетиран танц.
— Ще се видим на вечеря, Слоун — извика нежно Пол.
Смутена, че временно бе забравила да изпълнява ролята си, тя се обърна и каза първото нещо, което й дойде наум:
— Приятни сънища.
— На теб също.
В края на коридора Париш спря до друга врата, отвори я и изрече същото, което бе казала и на Пол, със същата интонация и със същата формална усмивка. Този път обаче се поколеба до вратата, сякаш чакаше нещо. Вероятно забележка за апартамента, предположи Слоун. Огледа грандиозния апартамент, обзаведен с коприна в нюанси на бледорозово и кремаво и изящни френски мебели, блестящи от позлата. Под краката й ориенталският килим бе толкова дебел, та й се струваше, че сякаш стъпва в пясък.