— Великолепно е… — смутено промърмори Слоун и се обърна да погледне сестра си.
Париш посочи с елегантен жест френските прозорци.
— Сутрин от балкона изгледът към океана е особено красив.
— Благодаря. — Гостенката се чувстваше все по-неудобно.
— Нордстрьом е качил куфарите ти — отбеляза Париш с величествено кимване по посока на покритото с балдахин легло в най-отдалечения край на стаята. — Да изпратя ли някого, който да ти помогне при разопаковането на багажа?
— Не, благодаря ти. — Очакваше тя да си тръгне, но сестра й стоеше до вратата с ръка на дръжката. Слоун със закъснение се досети, че сестра й иска да поведе някакъв разговор. Тя каза единственото, което й дойде наум:
— Художничка ли си?
Париш я погледна така, сякаш говореше на някакъв чужд език.
— Не, защо питаш?
Слоун кимна към големия скицник в ръцете й.
— Мислех, че това е скицник.
— О, бях забравила, че го нося. Да, наистина е скицник. Но не съм художничка.
Разочарована от отговора й, Слоун погледна към красивата брюнетка, застанала до вратата като модел на „Вог“, и се запита дали е възможно Париш да е по-скоро срамежлива, отколкото резервирана. Затова опита отново:
— Ако не си художничка, за какво ти е скицникът?
Париш се поколеба, след което тръгна към нея и й го подаде.
— Създавам собствена линия в женското облекло.
„Дрехи“ — помисли си Слоун, простенвайки вътрешно. Сара обичаше да говори за дрехи, Ким обичаше да говори за дрехи, а самата тя бе толкова далеч от всичко това, че мисълта за мода въобще не й минаваше през ума. Пое скицника, седна на леглото и го разгърна. Дори за нейното неопитно око беше ясно, че Париш се занимава с висша мода — изискани дрехи за коктейли и официални вечерни тоалети. Слоун инстинктивно почувства, че ще струват колкото купена на старо последен модел хубава кола. Опитвайки се отчаяно да намери подходящи думи, тя мълчаливо разгръщаше страниците, докато не видя една тясна рокля и внезапно си спомни как Сара бе описала своята червена рокля.
— О, тази много ми харесва — възкликна и си помисли, че го е направила малко прекалено въодушевено, — секси, но нищо повече.
Париш надникна в скицника, за да види какво е привлякло вниманието й, а после се отдръпна разочаровано.
— Смятам, че е твърде обикновена.
Слоун не знаеше дали това не е обида за вкуса й, но предпочете да бъде откровена:
— Наистина не разбирам много от това. Майка ми и приятелката ми Сара обичат дрехи, но аз винаги съм прекалено заета, за да пазарувам. Когато си купувам нови неща, никога не зная дали са подходящи за мен, така че винаги ги избирам в един и същи стил и на практика ги нося, докато не се разпаднат и не ми се наложи да пазарувам отново. Сара казва, че единственият начин да разбере дали съм си купила нещо ново е, ако то е в различен цвят.
Слоун усети, че нещо от това, което бе казала, е привлякло вниманието на Париш.
— Тя обича ли дрехи? Имам предвид майка ти — попита Париш.
Твоята майка. Нашата майка.
С горчивина осъзна, че сестра й можеше да си позволи дрехите, които харесваше, а майка им трябваше да работи в магазин за дрехи и да продава това, което харесва, на други хора.
— Да — отвърна, — обича. — Стана и заобиколи леглото, за да отиде до багажа си, сякаш внезапно бе решила да разопакова.
Усетила, че вече не е желана, Париш също стана.
— Ще се видим долу в седем — каза.
Почувствала се виновна за това, че така рязко бе прекъснала разговора, Слоун се наведе и разтвори ципа на големия куфар на Сара, докато гледаше как Париш излиза от стаята и затваря вратата след себе си. Заета с мислите си, тя отвори куфара, извади от него черна вечерна рокля и се обърна да потърси гардероб, когато усети, че нещо не е наред… Не бе взимала от приятелката си този куфар, защото нямаше нужда от него. И никога не бе виждала черната вечерна рокля с мъниста и къса пола от шифон, която държеше в ръце. Тя се върна до леглото и се загледа в отворения куфар. Там имаше дълга морскосиня пола. Не бе виждала и нея, а също и блузата към нея, и червената плажна рокля.
— О, не, мамо! — прошепна развълнувано и седна на леглото. И без да поглежда, вече знаеше, че всичко в куфара е ново, а също и как точно майка й бе успяла да плати за него. Под чисто нови сандали имаше пъхнат бял плик и тя се пресегна към него, докато си мислеше как ще върне всяка една дреха в момента, в който се прибере у дома. Ако не ги облечеше, магазините щяха да ги приемат обратно и да върнат парите на майка й. Слоун бе сигурна в това, докато не прочете писмото.
„Скъпа — бе написала Кимбърли с красивия си закръглен почерк, — зная, че ще се разстроиш, като видиш тези дрехи, но не съм използвала кредитната си карта, така че не се тревожи за всички тези ужасно интересни покупки, които съм направила и които изглеждат дори по-скъпи, като се има предвид за колко неща трябва да плаща човек. Използвала съм парите, които спестявах за пътешествието си.“