Слоун простена и отново си напомни, че дрехите трябва да се върнат.
„Искаше да прекарам една вълшебна ваканция, но точно в този момент ти осъществяваш най-голямата ми мечта. След всички тези години баща ти най-накрая ще се запознае с теб и искам да изглеждаш много красива. Това е единствената мечта, която ми е останала, мила моя. Ти превърна всичките ми останали мечти в реалност просто с това, че съществуваш и си такава, каквато си. А сега, прекарай чудесно в Палм Бийч! Мисли само за хубави неща, бъди безгрижна и носи красивите дрехи, които съм ти купила.
Обичам те. Мама.
Послепис: В случай, че възнамеряваш да облечеш само няколко от новите си дрехи, обърни внимание на това, че съм отрязала етикетите, така че нищо не може да бъде върнато. Забавлявай се?“
Слоун се засмя през сълзи. После погледна към дрехите, които лежаха най-отгоре в куфара. В Палм Бийч не можеше нито да бъде безгрижна, нито да си мисли само за хубави неща, но докато шпионираше баща си, определено щеше да е облечена в красивите дрехи. С типичната си щедрост, себеотдайност и хитрост майка й не й бе оставила друг избор. Слоун избърса сълзите си, внимателно разопакова всичките красиви дрехи и едва тогава забеляза, че на пода има още един от големите куфари на Сара, който не бе подреждала сама. Тя го качи на леглото, отвори го и повдигна капака. Първото, което видя, бе червената рокля на Сара. Второто бе още един бял плик. Вътре имаше кратка бележка от приятелката й.
„Ти винаги се грижиш за всички, но този път аз и мама искахме да се погрижим за теб. Така че не се разстройвай, като разбереш, че в този куфар са моите дрехи. Не се разстройвай също, че твоите не са в нито един от останалите куфари.
С любов, Сара.
P.S.: Снимахме всички дрехи и сложихме снимките в чантичката ти с гримове.
Така няма да ти се налага да мислиш кои аксесоари с кои дрехи си отиват.“
Слоун ядосано гледаше бележката. Не можеше да повярва, че са й погодили този номер. Постепенно обаче ядът й премина и тя се засмя.
Щом приключи с разопаковането на багажа си, отвори френския прозорец и излезе на терасата. Стаята й се намираше в североизточния край на къщата и от нея се виждаше широка морава, която след около триста метра завършваше с плаж. Високо подрязан жив плет очертаваше границите на имението отстрани и стигаше почти до плажа, скривайки висока желязна ограда. Наоколо имаше палмови дръвчета, мирта и огромни хибискуси, а в левия край на имението, близо до басейн с олимпийски размери, бяха тенискортовете. В центъра на поляната на нисък стълб се вееше знаме, маркиращо дупка за голф, около която имаше ниска и гъста трева, която изглеждаше така, сякаш всяко стръкче е било подрязано с ножичка за маникюр.
Изумена от невероятната екстравагантност на богатите, Слоун се наведе през парапета и погледна вдясно покрай къщата, чудейки се дали стаята на Пол има балкон и дали той не е излязъл на него. Виждаше още няколко железни парапета като този, на който се бе облегнала, но всичките балкони бяха вътрешни, така че бе невъзможно да се види дали има някой на тях. Разочарована, че не може дори да помаха на съучастника си, тя се обърна.
Надявайки се да открие някакъв начин, по който да разбере дали първите впечатления на агента от семейството й са сходни на нейните, Слоун влезе обратно в стаята и отиде до леглото. Къщата бе с големината на хотел и телефонът на нощното шкафче имаше шест линии и още дванадесет копчета, които не бяха надписани. Тя осъзна, че дори да откриеше начин да позвъни в стаята му, не биха могли да говорят свободно от страх, че някой в къщата можеше да вдигне един от дериватите и да ги подслуша. Реши да отиде в стаята му, но не искаше да рискува да бъде хваната от някой наплашен слуга, от когото се изискваше да докладва за всички нарушения на правилата, поставени от властната възрастна жена, която смяташе, че заслужава Слоун да я нарича прабаба.
Налагаше се да изчака до вечеря, когато щеше да има подходяща възможност и място да поговори с него. Прекалено възбудена, за да заспи, Слоун реши да почете от криминалния роман, който беше започнала преди Пол Ричардсън да пристигне в Бел Харбър и да обърка целия й живот. Отметна завивките, постави няколко възглавници под главата си и се излегна. Припомняйки си строгото предупреждение на Едит Рейнълдс да не закъснява за вечеря, тя се пресегна и нагласи будилника за шест часа. На телефона просветна копче, показващо, че една от шестте линии е заета, и Слоун се зачуди дали това бе просто телефон, или част от система, използвана за контролирането на къщата.