— Какво мислиш, че ще стане с пазара? — погледна той към Ноа.
Когато Сара споменаваше пазара, тя имаше предвид представянето два пъти в годината на нови продукти в центровете за дизайн в Далас и Ню Йорк.
— Тази година на пазара в Далас розовите и златистите цветове предизвикаха фурор — каза Слоун със свенливо възхищение, знаейки много добре, че Картър има предвид стоковия пазар. — А в Ню Йорк видях някои наистина божествени десени.
— По-късно ще можете надълго и нашироко да си поговорите с Париш — прекъсна я баща й.
Тя прие думите му със смесица от облекчение и развеселеност, същевременно се почувства и леко унизена. Малко се притесняваше, че бе попреиграла, но когато погледна Пол, той й се усмихна широко, с което й показа, че се е справила по-добре, отколкото е очаквал. Доволна, че не трябва да се притеснява за резултатите, тя се престори, че се съсредоточава върху вечерята си от осем блюда, докато слушаше оживената дискусия на баща си и Ноа върху световната икономика. Мненията на двамата се разминаваха по няколко въпроса, но и двамата бяха така добре информирани, че Слоун бе очарована и изпита благоговение.
В добавка към пенсионния си фонд в полицейското управление Слоун депозираше процент от всеки чек по своя собствена осигурителна сметка и настояваше майка й да прави същото. В момента, когато отнасяха чиниите от десерта, толкова бе впечатлена от логиката на Ноа Мейтланд, че реши да промени цялата си стратегия за инвестиции.
Когато и последната десертна чиния бе отнесена от масата, Едит Рейнълдс се протегна за бастуна си и заяви:
— Време ми е да се оттегля.
Пол и Ноа станаха, за да й помогнат, но тя махна с ръка и грубо ги отпрати:
— Не желая да се държите с мен като с инвалид. Здрава съм колкото двама ви.
Въпреки думите й Слоун забеляза странната скованост на движенията й, докато се подпираше тежко на бастуна си, и осъзна, че това, което отведе възрастната жена до другия край на стаята, бе волята, а не физическа сила. На вратата тя спря и погледна назад. Слоун очакваше белокосата властна жена да им пожелае лека нощ.
— Не забравяйте да изгасите лампите! — нареди тя вместо това и Слоун бързо наведе глава, за да прикрие усмивката си.
Напускането на Едит изглежда даде знак за незабавното приключване на вечерята.
— Моля младите да ме извинят — каза Картър, ставайки от мястото си. — Имам малко работа.
— Иска ми се да се поразходя — обади се Пол, издърпвайки тежкия стол на Слоун. — А ти, Слоун?
— С удоволствие — отвърна тя.
Нямаше начин Пол да не покани и другата двойка да се присъедини към тях, но младата жена с облекчение си пое дъх, когато те отказаха.
Не посмя да проговори, докато не стигнаха до игрището за голф и едва тогава се обърна и погледна Пол развеселена:
— Не мога да повярвам, че действително имам нещо общо с тези хора.
— Нито пък аз — през смях отвърна той.
— Прабаба ми трябва да е пряк потомък на Чингиз хан.
— За да не изглежда подозрително, трябва или да те държа за ръка, или да те прегърна, в случай, че някой гледа. Кое предпочиташ?
— Все ми е едно — отвърна младата жена, толкова заета с мислите си, че почти не забеляза, когато той я хвана за ръка. — А и сестра ми! Тя е толкова безжизнена. Нищо чудно, че хората я смятат за студена и високомерна.
— Смяташ ли, че е такава?
— Все още не зная.
— Какво мислиш за баща си?
— Имам впечатления, но все още не са оформени. Поне мисля, че разбирам какво е виждала майка ми в него. Била е само на осемнадесет, а той е много очарователен, изтънчен и мъжествен. Ясно ми е как й е подействало това.
— Какво мислиш за Мейтланд?
Въпросът му я изненада, тъй като той не беше член на семейството, нито пък представляваше професионален интерес и за двамата.
— Красив е.
— Той със сигурност те намери за привлекателна. В началото не можеше да свали очи от теб.
— Имаш предвид преди вечеря, преди да открие, че съм глупачка — унило изрече тя.
Пол пусна ръката й и я прегърна.
— Беше страхотна.
Объркана от грубостта в гласа му, Слоун го погледна.
— Благодаря ти — каза тя и за пръв път действително почувства, че му е достоен партньор.
— Нали не си оставила значката и пистолета си някъде, където могат да бъдат открити?
— Не, скрила съм ги на сигурно място в стаята си.
— Е, можем да си пожелаем „лека нощ“. Зная, че умираш от желание да се върнеш при книгата си.
Тръгнаха към къщата и когато й се стори, че вече е по-спокоен, реши да го притисне за още малко информация:
— Искаше ми се да зная какво точно търсиш тук.
— Ако имах отговор на този въпрос, щях да съм в състояние да намеря съдия, който да подпише заповед за обиск, и в такъв случай нямаше да имам нужда ти да ме вкарваш тук — каза той, а после добави по-меко: — Каквото и да се случи, времето ми тук няма да е напълно изгубено. Тази вечер на масата чух някои много интересни неща, докато баща ти и Мейтланд обсъждаха световната икономика.