— Е, да чуем — каза кисело Джес.
— Да чуем какво? — учуди се тя, откривайки, че вместо да гледа жените, той се бе обърнал и настойчиво се взираше в нея.
— За какво мислеше?
— Мислех си, че приличат на женски хор от Лас Вегас — отвърна тя, объркана и смутена от погледа му. Няколко пъти бе забелязвала да я наблюдава по този начин, но нещо я възпираше да го попита защо. Всички в отдела знаеха способността на Джес да измъква признания от заподозрения, като просто задаваше въпрос, а после сядаше и се вторачваше в него, докато той започнеше да му отговаря. Начинът, по който я гледаше сега, бе не по-малко смущаващ.
— Честно, за това си мислех.
— Това не е всичко — настоя той с равен глас, — не и с тази усмивка…
— О, усмивката — отпусна се тя. — Опитвах се да си представя как се разхождам из парка с обувки с токчета и с къси панталонки.
— Бих искал да те видя. — И преди Слоун да успее да реагира, той стана, пъхна ръце в джобовете си и каза нещо, което я порази: — Би ли могла междувременно да си сложиш и малко грим, за да прикриеш идеалната си кожа. Също и малко боя на русата си коса и не забравяй да се освободиш от загара.
— Какво? — смутено се засмя тя.
Джес не откъсваше очи от нея.
— Просто направи нещо така, че да престанеш да ми напомняш за сладоледени топки и ягодов сладиш.
Тя избухна в смях:
— Храна? Напомням ти за храна?
— Напомняш ми за начина, по който се чувствах, когато бях на тринадесет.
— Как изглеждаше на тринадесет? — попита тя.
— Ужасно.
— Не може да бъде.
— Наистина бях. Въпреки това по време на църковната служба вниманието ми бе изцяло погълнато от едно момиче, което харесвах и което винаги сядаше на третата скамейка за литургията в десет часа. Краката ми се подкосяваха.
— Как се справи с това?
— В началото се опитвах да го впечатля, като коленичех по-ниско и се показвах по-усърден от всички останали момчета по време на служба.
— Това помогна ли?
— Не по начина, по който исках. Бях толкова добър, че ми се наложи да отслужвам по две литургии, вместо по една през цялата година, но Мери Сю Бонър продължи да не ме забелязва.
— Трудно ми е да си представя, че някое момиче те е пренебрегнало дори тогава.
— Аз самият го намирах за малко объркващо.
— Е, едно печелиш, друго губиш, нали знаеш?
— Не, не знаех. Интересуваше ме само Мери Сю Бонър.
Джес почти никога не говореше за себе си и Слоун бе впечатлена от това, че го виждаше в нова светлина — като несигурен младеж. Той повдигна вежди.
— Тъй като усърдието ми по време на църковната служба не я впечатляваше, веднъж я спрях и я убедих да дойде с мен до магазина на Сандър. Тя си поръча шоколадов сладолед, а аз — ягодов сладкиш…
Явно очакваше тя да го попита какво се е случило след това и Слоун не можа да издържи на изкушението:
— И после, предполагам, Мери Сю е била твоя?
— Всъщност не. Продължавах опитите си и през следващите две години, но тя беше като имунизирана срещу мен. Точно като теб.
Джес бе толкова дяволски мъжествен и с толкова привлекателно лице, че Слоун се почувства поласкана.
— Като споменах за теб — каза той внезапно, — вероятно ще ми откажеш да дойдеш с мен утре вечер на купона на Пит.
— На работа съм, но по-късно смятам да намина.
— А ако не беше на работа, щеше ли да дойдеш с мен?
— Не. — Слоун се усмихна, за да не го нарани с отговора си, макар че не вярваше той да се засегне. — Първо, както вече ти обясних, ние работим заедно.
Той се засмя.
— Не гледаш ли телевизия? Щом героинята и героят са от ченгетата, трябва да имат романтична връзка.
— Второ — продължи тя, — както ти споменах, не излизам с мъж, който е сто пъти по-привлекателен от мен. Крехкото ми его трудно го понася.
— В такъв случай бих могъл да отида на обяд.
— Този път не оставяй момичетата да се карат кое да ти го купи — подразни го Слоун. — Ужасна гледка е.
— Като говорим за обожатели, Сара очевидно има нов. Преди малко той се разхождаше наоколо, а после тя го доведе и ни запозна. Името му е Джонатан. Горкия нещастник — добави Джес. — Ако няма няколко милиона долара в банката, само си губи времето. Сара е кокетка. — Той прескочи въжетата, опънати на колчета около палатката. — Мисля да пробвам чилито, което препоръча.
— Не те съветвам — отвърна тя със закачлива усмивка.
— Защо?
— Защото чух, че в павилиона за първа помощ е пълно с хора със стомашни смущения.
— Сериозно?
Усмивката й стана още по-широка.
— Абсолютно.
Джес избухна в смях и тръгна към павилионите за пица и хот-дог. Спря, за да поздрави Сара, която все още си говореше е госпожа Пийл и държеше една от котките й. След това спря да поговори с група деца. Клекна, така че да се изравни с ръста им, и каквото и да им кажеше, те се кикотеха. Слоун го наблюдаваше с копнеж и й се искаше да може просто да излезе с него, без да се притеснява за последствията. Като знаеше, че предпочита високи жени, тя бе смаяна, когато преди няколко седмици я покани на вечеря. Още по-шокирана бе, че сега отново я кани. Толкова се изкушаваше да приеме поканата му. Харесваше го, а той притежаваше почти всички качества, които тя търсеше в един мъж, но той беше твърде привлекателен и това я притесняваше. За разлика от Сара, тя искаше нормален мъж. Мъж, който да е внимателен, чувствителен, интелигентен и стабилен. Предпочиташе простичък живот в Бел Харбър, като този който водеше сега, но с деца и съпруг, който да е любящ, надежден и предан баща. Държеше децата й да могат да разчитат на бащината любов и подкрепа. Искаше и тя да може да разчита на това — за цял живот. Джес би бил чудесен. Единственият му недостатък бе, че привличаше жените като магнит, а Слоун смяташе, че от такъв човек не става добър съпруг. Ето защо със съжаление реши да избягва всякакъв вид лични отношения с него. Освен това всяка сериозна връзка с Джесъп или с друг полицай със сигурност би объркала работата й в отдела, а тя не желаеше да се компрометира. Обичаше работата си и й харесваше да си сътрудничи е деветдесетте служители на полицейското управление в Бел Харбър. И те като Джес се държаха приятелски и я подкрепяха и тя знаеше, че я харесват.