Аманда почти не чу думите му. Когато докосна раните, пред очите й проблеснаха образи. Тя почувства яростта на Кириан, болката му. Тогава получи видение от бъдещето. Видение, в което Кириан бе разпънат на една стена и оставен на милостта на Дезидерий.
И умираше.
Тя възкликна, пусна ръката му и се отдръпна. Кириан се намръщи.
— Какво има?
Аманда сложи ръка на гърдите си в пристъп на паника. Опита се с всички сили да се пребори с връхлетялото я безпокойство, но вътрешно крещеше заради видението си. Не можеше да го остави да умре. Не по този начин. Налагайки си да се успокои, тя се вторачи в Кириан.
— Трябва да се отърсиш от миналото си. Колкото повече го задържаш в себе си, толкова по-лесно ще е за Дезидерий да те унищожи.
Той извърна поглед.
— Знам.
— Какво ще правиш? Ако не спреш да си го спомняш, той пак ще те хване.
— Мога да се справя, Аманда.
— Така ли? — попита тя със свито гърло, уплашена от видението, в което той отново умираше. О, Господи, не позволявай това. Нямаше да понесе да го загуби. Мисълта да прекара дори и ден, без да чувства ръцете му, без да чува гласа му… Смеха му. Не можеше да си го представи. Болката беше непоносима.
— Мога да се контролирам — настоя той.
Но тя знаеше истината. Бе съпреживяла екзекуцията му заедно с него. По-лошо — знаеше, че той не се е справил с този спомен. Съвсем не. Просто го бе погребал дълбоко в съзнанието си. Изведнъж най-неочаквано й хрумна как да го прогони от него. Надяваше се идеята й да проработи.
— Ей сега се връщам.
Кипящ от емоции, Кириан я изпрати с поглед. Познаваше слабите си места по-добре от всеки друг. Всичко, което трябваше да направи Дезидерий, бе да разпери ръцете му и веднага го обземаше паника. Потъваше в спомени — толкова болезнени, че бе безсилен да се справи с тях. Той закри очите си с ръце. Трябваше да има някакъв начин да изчисти съзнанието си. Някакъв начин да се изправи с бистър ум пред деймона. Минутите се нижеха, докато обмисляше възможните решения. Внезапно усети, че някой го гледа.
Кириан се обърна в леглото и видя Аманда на вратата. Тя носеше поднос и бе облечена с дълъг бял сатенен пеньоар. Влезе в стаята с топла усмивка и остави подноса на тоалетката.
Той се намръщи.
Младата жена се приближи грациозно до леглото, после сви едното си коляно, което се показа през цепката на пеньоара. Като подпря крака си на леглото, тя обърна Кириан по гръб. Без да помръдва, той се взираше в обутия в чорап крак и очертаващите се под дрехата жартиери. Усмивката й стана по-широка, когато бръкна в джоба си и извади един дълъг копринен шал. Щом го уви около китката му, Кириан се намръщи още повече.
— Какво правиш?
— Ще го направя по-добро.
— Кое?
— Миналото.
— Аманда — изръмжа той, щом тя изпъна ръката му към единия стълб на леглото. Като разбра, че възнамерява да го върже, той се дръпна рязко. — Не!
Тя хвана дланта му и я притисна между гърдите си.
— Да.
Аманда видя нарастващата паника в очите му.
— Не — повтори той твърдо.
Тя облиза устни и поднесе ръката му към тях. Отвори уста и нежно засмука показалеца му.
— Моля те, Кириан! Обещавам, че няма да съжаляваш.
Стомахът му се сви от желание, докато я гледаше. Езикът й пробягваше по кожата надолу между пръстите му. После тя прокара нокти по вътрешната страна на китката му и нагоре по ръката му, като накара цялото му тяло да настръхне. Премести ръката му от устните си към деколтето на пеньоара, после я пъхна вътре при голите си гърди.
— Мисли за хубави неща, моля.
Като дишаше тежко, Кириан обхвана с длан едната й гърда. Това беше всичко, което можеше да направи, за да не забрави какво искаше тя от него. Аманда искаше пълното му доверие. Нещо, което той не бе давал на никого повече от две хиляди години. Ужасен от случилото се с него последния път, когато бе допуснал тази грешка, той срещна погледа й и усети, че непоколебимостта му се пропуква. Дали един ден и тя щеше да го предаде? А той имаше ли смелостта да рискува?
Този път, когато тя насочи ръката му към стълба, Кириан стисна зъби, но не помръдна, докато тя я връзваше за резбованото дърво. Въпреки това сърцето му биеше лудо.
Аманда разбра, че е постигнала малка победа. Усмихна се и завърза хлабаво шала.
— Можеш да се освободиш по всяко време — обясни. — Само кажи, и ще те освободя, но ако го направиш, всичко веднага ще спре.