— Сега си представи как го докосваш — прошепна той. — После как го държиш. Трябва да задържиш медальона в ръката си от момента, в който прободеш сърцето му, докато то спре да бие и пуснеш душата в тялото му. — Той стисна по-здраво китката й и тя почувства как скритите му зад очилата очи я пронизват. — Обичаш ли го достатъчно?
— Аз… — Аманда се поколеба. — Колко дълго трябва да го държа?
— Колкото е нужно. Не мога да ти кажа. При всеки Нощен ловец е различно.
— А ако го изпусна, преди да освободя душата?
— Тогава Кириан ще е обречен за цяла вечност да се скита нито като Нощен ловец, нито като човек. Ще бъде заклещен като сянка между този свят и следващия. Ще го измъчва глад и жажда, но никога няма да може да яде и пие. Ще страда вечно.
Аманда се вторачи с ужас в медальона.
— Не мога да рискувам.
Ахерон пусна ръката й и прибра медальона в кутията.
— Тогава той така или иначе ще умре, щом се изправи срещу Дезидерий.
— Трябва да има друг начин — прошепна тя.
— Няма.
Със свито сърце, Аманда си представи как лишава Кириан от способностите му и го прави уязвим. Можеше ли да му причини това?
Ахерон понечи да върне кутията в раницата си.
— Почакай — спря го тя. — Ти каза, че медальонът трябва да се постави на мястото, откъдето е била заловена душата.
— Да.
— Как да открия това място?
Той посочи към лъка върху хълбока си.
— Този знак винаги показва къде ни е докоснала Артемида, когато е заловила душата ни.
Аманда отвори уста да каже нещо, но един силен глас я изпревари.
— Какво правиш тук?
Тя се обърна и видя Кириан зад себе си.
Той погледна Ахерон.
— Защо си я пуснал вътре?
Ахерон й отправи предупредителен поглед. „Не казвай нищо“, прошепна гласът му в съзнанието й.
— Защото така поисках — отвърна на глас.
Изражението на Кириан се вкамени.
— Казах ти да не го правиш.
Ахерон се усмихна и зъбите му проблеснаха за миг.
— И откога трябва да ти се подчинявам?
Ловецът го изгледа свирепо. Аманда забеляза, че Кириан отново е облечен с черните си дънки, риза и ботуши.
— Нали няма да ходиш да го търсиш тази вечер!
— Нямам избор.
Тя погледна над рамото му към шефа му.
— Ахерон…
Той равнодушно сви рамене.
— Решението е негово.
— Той е ранен — настоя младата жена.
— Той е Нощен ловец. Знае силните и слабите си места. Сам решава.
У нея се надигна такова чувство на безсилие, че й се прииска да ги убие и двамата.
— Ще го оставиш да умре?
— Това няма нищо общо с Ахерон — прекъсна я Кириан. — Както той каза, аз преценявам.
— Е, преценката ти не струва.
— Табита твърди същото за твоята.
Аманда го изгледа ядосано. Той я изгледа на свой ред, докато тя отмести поглед. Тогава Кириан се обърна към Ахерон.
— Наглеждай я.
— Това заповед ли е? — попита невярващо Ахерон.
— Не се дръж като идиот.
Гигантът насмешливо повдигна вежди.
— Не забравяй, че аз съм Ахерон.
Устните на Кириан потрепнаха.
— А аз имам среща. Довиждане. — Той се обърна и забързано излезе от стаята.
Аманда стоеше като препарирана във всекидневната. Сърцето й се сви, като чу шума от отварящата се врата на гаража и от двигателя на колата на Кириан. Този мъж се инатеше като магаре!
— Кириан не беше прав, Ахерон. Не ти си идиотът, а той.
Ахерон се засмя.
Аманда потърка с ръка челото си, опитвайки се да помисли как да постъпи. Но в сърцето си знаеше. Кириан щеше да умре така или иначе. Поне ако тя го убиеше, той имаше някакъв шанс.
— Дай ми медальона.
Ахерон й подаде кутията.
— Сигурна ли си?
— Съвсем не.
Младата жена се опита да вземе кутията, но той я задържа.
— Каквото и да правиш, не променяй решението си, щом вземеш медальона в ръката си. Това ще е най-жестокото нещо, което можеш да му причиниш. Бих предпочел той да умре в битка с Дезидерий, отколкото да умре отново от ръката на жената, която обича.
Ръката й трепна под неговата.
— Никога не бих го наранила.
— Не се обиждай, но последния път, когато чух тези думи, жената изпусна медальона десет секунди, след като го бе взела. Не ме карай отново да правя тази грешка.