Като отвори очи, Кириан видя Аманда на няколко метра от него. Беше облечена с дънки и черно поло. Косата й бе вързана и разкриваше идеално профила й и той видя, че тя притискаше до гърдите си някаква кукла.
Как можеше да му причини това?
Но всъщност Кириан знаеше отговора. Силите на Дезидерий бяха извънредно големи и тя не можеше да им се противопостави. Някак си, въпреки усилията на Д’Алериан, деймонът бе завладял сънищата й и бе промил съзнанието й.
Яростта го заслепи. Нямаше да я остави да умре. Не по този начин. Въпреки слабостта си, той сграбчи въжетата и ги дръпна с всичка сила.
— Така, значи вече си буден.
Дезидерий и Аманда се приближиха и застанаха пред него. С насмешка в очите Дезидерий прегърна Аманда през раменете.
— Болезнено е, нали? Да знаеш, че ще преспя с нея, преди да я убия, и да не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.
— Върви по дяволите!
Дезидерий се засмя.
— След теб, пълководецо. След теб. — Той бавно очерта с пръст линията на челюстта на Аманда. Тя изобщо не реагира. Сякаш бе изпаднала в някакъв транс. — Бих я обладал пред теб, но не си падам по публичните зрелища. Никога не съм бил чак толкова извратен. — Деймонът се засмя на собствената си шега.
Кириан усети как едното въже леко се отпусна и съсредоточи цялото си внимание върху усилията си да се освободи.
Въжетата отново се стегнаха.
Дезидерий се разсмя.
— Наистина ли ме мислиш за толкова глупав, че да ти позволя да се освободиш? — Той пристъпи крачка напред и на практика застана лице в лице с Кириан. — Този път няма да рискувам да те оставя да оцелееш.
Ловецът се ухили, сякаш деймонът бе досаден комар, бръмчащ покрай главата му.
— Ау, ако имах ботуши, щях да се разтреперя в тях.
Дезидерий го изгледа невярващо.
— Никога ли не те хваща страх?
Кириан го изгледа студено.
— Изправял съм се срещу цял римски легион само с един меч в ръка. Защо сега да се страхувам от някакъв незначителен деймон полубог с комплекс за малоценност?
Дезидерий изсъска срещу него, оголвайки зъбите си. Грабна един арбалет от масата и го зареди със стоманена стрела.
— Ще се научиш да не ми се подиграваш. Не може да се отнасяш така с мен!
— Защо не? Какво ти е специалното?
— Баща ми е Бакхус. Аз съм бог!
Кириан изсумтя презрително. Първо правило на войната: изкарай противника си от равновесие. Емоциите замъгляваха преценката и водеха до глупави постъпки, а това щеше да му помогне да се освободи и да спаси Аманда и себе си. Освен това му харесваше как пулсираше вената на слепоочието на Дезидерий. Това означаваше, че още не е загубил умението си да дразни враговете си.
— Ти си единствено жалък. Ти си просто един убиец и психопат. Нищо чудно, че татенцето не дава пет пари за теб.
Дезидерий изкрещя от ярост. Той стовари арбалета в лицето на Кириан.
Остра болка прониза главата на Кириан. Той усети кръв по устните си, прокара език по раната си и погледна предизвикателно деймона.
— Не знаеш нищо за живота ми, Нощни ловецо. Не знаеш какво е да си роден, за да умреш.
— Всички сме родени, за да умрем.
— О, да, хората и техния ограничен живот, който е три пъти по-дълъг от нашия. Много ми е жал за тях. — Той хвана Кириан за гърлото и натисна главата му към стената. — Знаеш ли какво е да виждаш жената, която обичаш, да се разпада пред очите ти? Елинор беше само на двайсет и седем. На двайсет и седем! Направих всичко възможно да я спася. Дори й предоставих човек, но тя отказа да вземе душата му и да се спаси. Остана непорочна до края. — Очите на Дезидерий помръкнаха от спомена. — Тя беше толкова красива и нежна. Молих баща си за помощ, а той ми обърна гръб. Гледах как прекрасната ми жена остаря само за няколко часа. Гледах как тялото й се съсухря, докато накрая се разпадна в ръцете ми.
— Съчувствам ти — рече тихо Кириан. — Но това не оправдава постъпката ти.
Дезидерий изкрещя възмутено:
— Какво съм направил? Не съм направил нищо, освен че съм се родил от прокълната раса, за да гледам как хората пропиляват дара на живота, който им е даден. Правя им услуга, като ги убивам. Облекчавам скучното им, вяло съществуване. — Сините му очи потъмняха заплашително и Дезидерий изкриви уста. — Знаеш ли, сдобих се с едно копие от наръчника за Нощни ловци, когато убих един от събратята ти преди деветдесет години. Най-много ме впечатли един пасаж, в който се казваше, че трябва винаги да се прицелвате в сърцето на деймона. Да го поразите в най-уязвимото му място. — Той насочи арбалета към Аманда. — Тя е твоето сърце, нали?