Той пристъпи към нея и лицето му се изкриви в страховита гримаса, която имаше за цел да я уплаши. И успя. После вдигна свободната си ръка и погали шията й, точно където минаваше вената й. От лекото като перце докосване я побиха студени тръпки.
— Като се замисля, бих могъл да изпия до капка кръвта ти, след това да прегриза ръката ти и да бъда свободен.
Очите й се разшириха от ужас.
— Но за твой късмет нямам такова намерение.
— Не бъди саркастичен, разбра ли? — прошепна Аманда с разтуптяно сърце, тъй като не беше сигурна дали той се шегува, или наистина ще се нахвърли върху нея и ще започне да се храни с кръвта й. — Още не мога да осъзная случващото се. Постави се на мое място. Аз просто отидох да изведа кучето на Табита, за да не направи беля на леглото й. Вместо това някой ме удари по главата и се озовах прикована с белезници за вампир. Така че съжалявам, ако в момента се държа малко странно.
За нейно учудване, Хънтър отпусна ръката си и отстъпи назад.
— Права си. Струва ми се, че не си свикнала хората да те нападат без видима причина.
Съдейки по тона му, предположи, че за сметка на това той самият често се е озовавал в такива ситуации.
Кириан разтегна устни в усмивка, но очите му останаха сериозни.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, знай, че аз не се храня с кръвта на хора.
По някаква причина тя наистина се почувства по-добре от чутото. Не че му повярва. Но все пак това малко я поуспокои.
— Значи си нещо като ангел?
Хънтър красноречиво завъртя очи.
— Гледаш прекалено много телевизия — промърмори той. После добави по-високо: — Ангелът има душа, а аз нямам.
— Сега отново ме плашиш.
Изражението на лицето му сякаш повтори казаните по-рано думи: „Скъпа, ти още не си видяла страшното“.
Нощният ловец отново надникна в коридора.
— Добре. Ще трябва да изтичаме, преди слънцето да се е вдигнало по-високо. — Той й хвърли проницателен поглед. — Основният проблем е, че не знам къде води този коридор. В случай че води на открито, където ме очаква мъчителната смърт да изгоря в пламъци, ще имам нужда от една услуга.
— Услуга? — повтори невярващо Аманда. На този мъж определено не му липсваше дързост. Първо я сваляше, после я заплашваше, а след това се осмеляваше да я моли за услуга. — Разбира се, защо не? — добави тя.
Той свали пръстена от дясната си ръка и й го подаде.
— Трябва да го вземеш и да намериш някое дърво.
Аманда погледна намръщено пръстена в ръката си. Златото бе надраскано и нащърбено на редица места, сякаш е било подложено на сериозни удари. Или по-скоро ръката, която го носеше, бе понесла много травми. Горната част на пръстена бе изработена от плосък рубин, в който бе инкрустиран меч от диаманти, обграден от смарагдови лаврови листа и увенчан с корона от сапфир. По вида му си личеше, че е много ценна антикварна вещ.
Защо го поверяваше на нея?
Не знаейки какво да прави с пръстена, тя го мушна в джоба на дънките си и попита:
— Което и да е дърво ли?
— Да, което и да е. После кажи думите: „Артемида, призовавам те да приемеш човешка форма“.
— Артемида…
Хънтър запуши с ръка устата й.
— В името на Зевс, кажи го, след като загина. Като изговориш думите, изчакай, докато се появи една много висока, червенокоса жена и й кажи, че се нуждаеш от покровителство срещу Дезидерий.
Аманда въпросително вдигна вежди.
— Искаш да призова богиня, за да ме защити?
— Ако не го направиш, той ще докопа теб и сестра ти.
— А теб какво те интересува?
— Такава ми е работата: да защитавам хората от деймоните.
Това прави Нощният ловец. — Въпреки че лицето му бе сурово, в очите му гореше плам, който й подсказа, че има още много недоизказани неща.
— Какво представляват деймоните?
— Те са вампири на стероиди, които се смятат за богове. Сега ми обещай, че ще го направиш.
Защо не? Молбата беше странна, но пък имайки предвид факта, че бе прикована с белезници за вампир, коя бе тя да съди кое е странно и кое не е?
— Добре.
— Хубаво. А сега да тичаме.
Преди Аманда да успее да възрази, той сграбчи окованата й с белезници ръка, изскочи през вратата и се втурна надясно по коридора. Докато тичаха по ръждивия метален под, Аманда си даде сметка, че се намират в някаква изоставена фабрика. В края на коридора имаше стълби, които водеха надолу.
Хънтър я дърпаше след себе си, докато не стигнаха долния край на стълбите, които ги отведоха до огромно празно помещение с циментов под. Старите стоманени стени бяха покрити с пукнатини, през които струяха лъчите на изгряващото слънце. Нощният ловец се дръпна назад в сенките, далече от слънчевата светлина. Лицето му беше леко зачервено, но като цяло, не изглеждаше много зле след лудешкия им бяг.