Аманда потръпна при мисълта колко ли ужасна бе съдбата на хората, убити от аполити — да загубят както живота си, така и душата си.
— Какво се случва с душите, които умират?
— Те са загубени завинаги. Затова съществуват Нощните ловци. Тяхната задача е да се опитат да открият деймоните и да освободят душите, преди те да изчезнат.
— А те доброволно ли вършат това?
— Не, по-скоро тях ги избират.
Аманда се намръщи още повече.
— Как ги избират?
Джулиън отпи още една глътка чай. Той погледна замислено към пода и тя видя странна светлина в очите му, сякаш си спомняше нещо от собственото си минало. Нещо болезнено.
— Когато някой пострада от ужасна несправедливост — каза тихо, — душата му надава такъв силен писък, че той отеква в дворците на Олимп. Като чуе този вопъл, Артемида отива при човека и му предлага сделка. За да може да отмъсти на онзи, който го е наранил, човекът полага клетва за вярност пред нея и става част от нейната армия, която се сражава срещу хищните деймони.
От тази информация дъхът на Аманда секна.
— Откъде знаеш всичко това?
Джулиън вдигна очи и напрегнатият му поглед сякаш я опари.
— Понеже душата ми изкрещя в деня, когато децата ми умряха. Омразата и болката в очите му я накараха да преглътне мъчително. Чувствата му бяха толкова силни, че сърцето й се сви от жал за него.
— Артемида дойде ли при теб, за да ти предложи сделка?
— Да, и аз й отказах.
— Защо?
Той извърна очи.
— Трябваше да отмъстя на друг бог, а знаех, че тя няма да позволи това.
Аманда бе запозната подробно с историята за заключването му със заклинание в книгата. Но сега повече я интересуваше Хънтър.
— Кириан е продал душата си, за да отмъсти на съпругата си, нали?
Джулиън кимна утвърдително.
— Но не го съди твърде строго.
— Аз не го съдя — призна си чистосърдечно тя. Аманда не знаеше какво е преживял Кириан и докато не разбереше, нямаше да заклеймява решението му. — Кажи ми, Джулиън, има ли начин Нощните ловци да си върнат душите?
— Да, но почти никой не го е постигнал, а и изпитанието е уникално за всеки Нощен ловец.
— Което означава, че не можеш да ми кажеш как може да бъде освободен Кириан.
— Означава, че нямам никаква представа как може да бъде освободен.
Аманда кимна, докато мислите й се насочиха към друг въпрос.
— Нощните ловци също ли са принудени да пият кръв?
— Не. Тъй като те първоначално са били хора, не им се налага да го правят. Плюс това, ако трябваше да се грижат за намирането на кръв, това би попречило на способността им да преследват деймоните.
— Тогава защо имат издължени кучешки зъби?
— За да могат успешно да преследват и убиват деймоните, на тях са им дадени същите животински черти. Издължените кучешки зъби са неразделна част от това.
Обяснението й се стори разумно.
— Затова ли слънчевата светлина е смъртоносна и за Нощните ловци?
— Нещо такова, но в техния случай това е свързано повече с факта, че служат на богинята на Луната Артемида и поради тази причина Аполон не може да ги понася.
— Това не е честно.
— Боговете рядко са честни.
Няколко часа по-късно Кириан седеше в колата си и проклинаше предателските си мисли. Аманда продължаваше да бъде пред очите му. Чуваше нейния мек, нежен глас. Чувстваше тялото й, притиснато в неговото, и меките й гърди под дланите си. Толкова отдавна не бе желал така силно някоя жена. Смяташе, че е погребал тази част от себе си в нощта, когато се бе превърнал в Нощен ловец. През вековете от време на време бе усещал леко влечение към някоя жена, но се бе научил да го контролира. Беше се научил да го потиска.
Сега тези отдавна забравени чувства бяха събудени от докосването на една изкусителка, което бе фатално за собственото му благополучие. Мислите за нея го разсейваха. Измъчваха го. Той я искаше по начин, който граничеше с отчаянието.
Защо? Какво имаше в тази жена, което го караше да я жадува толкова много? Не знаеше нищо за нея, освен че имаше страхотно чувство за хумор и невероятно самообладание дори в опасни ситуации. Въпреки това той копнееше за нея както за никоя друга жена, дори повече, отколкото за съпругата си. В това нямаше никакъв смисъл.