— Добре, но ми се обади, ако промениш мнението си. О, и докато си вкъщи, защо не позвъниш на Тияна и не я помолиш да направи заклинание за смаляване на пениса на Клиф?
Аманда се засмя. Добре де, имаше моменти, когато бе от полза по-голямата ти сестра да е вуду жрица.
— Повярвай ми, при него няма накъде повече. — Тя намигна на Селена. — До скоро.
Същата вечер Аманда подскочи стреснато от звъна на телефона, който я изтръгна от нейната вглъбеност. Като остави настрани книгата, която четеше, тя вдигна.
Беше Табита.
— Здравей, сестричке, може ли да отскочиш до дома ми и да разходиш Терминатор?
Аманда стисна зъби при добре познатата молба, която чуваше поне два пъти седмично.
— Стига, Таби. Защо ти не го разходи?
— Не знаех, че ще се забавим толкова. Моля те, ако не го направиш, той ще се изпикае в леглото ми в знак на протест.
— Таби, знаеш, че и аз имам свой живот.
— Да, бе, като да седиш сама на дивана, да четеш някой любовен роман на Кинли Макгрегър и да се тъпчеш с шоколадови трюфели, сякаш няма да има утрешен ден.
Аманда повдигна изненадано вежди, като видя множеството бонбонени опаковки, разпилени върху масичката за кафе пред нея, и екземпляра на „Покоряването на шотландеца“ до тях.
По дяволите, мразеше, когато сестра й правеше така.
— Хайде де — примоли се Табита. — Обещавам да бъда мила със следващото ти гадже.
Аманда въздъхна, знаейки, че не може да откаже на сестрите си. Това бе най-голямата й слабост.
— Добре че живееш наблизо, иначе щях да те убия.
— Знам, аз също те обичам.
Аманда изръмжа и затвори телефона. Погледна с копнеж книгата си. По дяволите, тъкмо бе започнала да навлиза в сюжета.
Въздъхна. Е, добре. Поне Терминатор щеше да й прави компания за малко. Той бе ужасно грозен питбул, но в момента бе единственото същество от мъжки пол, което можеше да понесе.
Тя грабна светлокафявото си зимно яке от креслото и излезе от апартамента. Табита живееше на две пресечки от дома й и макар че нощта бе изключително тъмна и студена, Аманда нямаше желание да отива с колата.
Тя си сложи ръкавиците и пое по тротоара, като й се искаше Клиф да беше тук и да свърши тази работа вместо нея. Не можеше да си спомни колко пъти го бе уговаряла да изведе Терминатор на път за дома й.
Аманда се спъна в една счупена плочка, спомняйки си за първи път за Клиф от часове насам. Това, което я измъчваше най-много от тяхното скъсване, бе фактът, че той не й липсваше. Или поне не истински. Липсваше й някой, с когото да разговаря вечер или с когото да коментира, докато гледа телевизия, но не можеше да каже, че тъгува за него. И това я потискаше най-много.
Ако не беше шантавото й семейство, тя можеше да се омъжи за него и след това да установи, че не го обича истински.
Тази мисъл я смрази повече от студения ноемврийски вятър.
Като прогони Клиф от мислите си, Аманда се съсредоточи върху околността. В осем и половина кварталът бе удивително тих, дори и за неделна вечер. Край стария разбит тротоар, по който вървеше, бяха паркирани множество коли и в повечето къщи светеше.
Всичко си беше както обикновено, но все пак й се струваше някак зловещо. Лунният сърп светеше високо в небето, хвърляйки причудливи сенки около нея. От време на време вятърът донасяше до слуха й слаб смях или гласове.
Нощта бе идеална злото да…
— Махни се от главата ми! — каза Аманда на глас. Сега пък заради Табита се държеше така. Боже!
А после какво? Щеше ли да тръгне със сестрите си по брега на реката, за да търси чудати билки за вуду магия и алигатори?
Като потрепери при тази мисъл, тя най-сетне стигна до страховитата стара къща на ъгъла, която Табита и съквартирантката й бяха наели. Боядисана в ярколилаво, тя бе една от най-малките сгради на улицата. Аманда бе изненадана, че никой от съседите не се оплакваше от грозния цвят. Сестра й, разбира се, го харесваше, защото бе лесен ориентир.
„Оглеждайте се за малка лилава къща във викториански стил с черна метална ограда. Не можете да я пропуснете.“
Не и ако не сте слепи.
Като отвори ниската портичка от ковано желязо, Аманда тръгна по пътеката към верандата, където на стража стоеше огромен зловещ каменен гаргойл.
— Здравей, Тед — каза тя на гаргойла, за когото Табита се кълнеше, че може да чете мисли. — Просто ще изведа кучето, става ли?
Аманда извади ключовете от джоба на якето си и отключи входната врата. Като влезе в антрето, тя сбърчи нос, тъй като я лъхна неприятна миризма. Някоя от отварите на Таби сигурно се бе вкиснала.