— Благодаря ти за помощта.
Той потърка с ръка плешката си.
— Сега се погрижи приятелката си. Ще говорим по-късно.
— Добре — отвърна Хънтър.
Аманда се намръщи, гледайки как Талон преметна крак през седалката на мотоциклета. Движенията му бяха бавни и предпазливи и това само доказваше каква силна болка изпитва.
— Той наистина ли е добре?
— Ние оздравяваме бързо. Повечето от раните ни изчезват за по-малко от едно денонощие.
В далечината прозвуча сирена. Кириан погледна към улицата, където примигваха светлините.
— Идват полицейски патрулки. Трябва да се махнем, преди да пристигнат.
— Какво ще стане с Алисън?
— Ще се чувства добре, щом се събуди. Докосването на Талон лекува всичко, освен смъртта.
— Ами Терминатор?
Кириан подсвирна и отвори вратата на колата. Той остави кучето да се настани на нейната седалка.
— Ще ни е малко тесничко, но мисля, че ще се справим.
Аманда се качи в автомобила и взе Терминатор в скута си. Забеляза кръвта по ръката на Хънтър едва когато той седна до нея.
— Ти си ранен?
— Само повърхностна рана на рамото. Ще заздравее.
— Господи, Кириан, как издържаш на това, с което се занимаваш?
Той се засмя.
— Правя го от толкова дълго време, че честно казано, не помня какъв бе животът ми, преди да умра.
От думите му я побиха тръпки.
— Но ти не си наистина мъртъв, нали? Всичко това ми се струва малко неясно. Имаш пулс, кървиш, да не говорим, че кожата ти е топла на допир. Това предполага живот, нали?
Той запали двигателя и пое по улицата, отдалечавайки се от полицейските коли.
— И да, и не. Когато човек умре, Артемида използва силата си, за да улови душата му. След като душата му е надлежно прибрана, тя го връща към живот.
— Как?
— Нямам представа, тъй като тогава съм бил мъртъв. Единственото, което знам, е, че пред очите ми притъмня, а когато се събудих, имах сили и възможности, които преди това не притежавах.
Аманда размишляваше върху чутото, докато галеше Терминатор зад ушите и притискаше главата на кучето към стомаха си, за да мирува.
— Означава ли това, че можеш отново да умреш?
— Да.
— Тогава какво ще се случи?
Кириан въздъхна дълбоко.
— Ако умрем, преди да си върнем душите, ние завинаги ще бродим по земята без никакви сили. Ще бъдем заключени като сенки в телата си, но тъй като няма да притежаваме реална субстанция, няма да можем да докосваме нищо или да бъдем чувани от никого, освен от оракули. Ще страдаме от глад и жажда, но няма да можем да ги утолим. Това е краткият път от частичното към пълното проклятие.
Аманда зяпна, втрещена от ужаса на такава съдба. Не можеше да понесе мисълта, че би могло да го сполети подобно нещо.
— А ще ти се случи ли това, ако бъдеш убит от деймон?
Той кимна утвърдително.
— Не е справедливо.
Хънтър я погледна изучаващо.
— Какъв ли е бил животът ти, момиче, щом делиш всичко на справедливо и несправедливо? Животът и смъртта просто съществуват. Справедливостта няма нищо общо с тях.
Думите му бяха много красноречиви. Колко ли пъти бе станал жертва на несправедливост, за да се чувства така? След тази мисъл веднага я осени друга.
— Джулиън ми каза, че можеш да си върнеш душата.
— На теория, да.
— На теория? — повтори тя въпросително, а Терминатор вдигна глава, за да разгледа Хънтър.
Кириан протегна ръка и потупа кучето по главата, докато то отново се отпусна в скута й.
— В договорите ни има оставена „вратичка“, но през последните две хиляди години само шепа хора постигнаха успех. Повечето от тези, които се опитаха, в крайна сметка се превърнаха в сенки.
Аманда сви вежди. Какъв ужас. По тона му си личеше, че се е примирил с факта, че никога няма дори да опита. Защо?
— Какво трябва да направиш, за да получиш обратно душата си?
Хънтър сви рамене.
— Не знам. Никой от нас не знае, защото начинът на връщане е различен за всеки Нощен ловец. Известно ми е само, че когато настъпи моментът на истината, Нощният ловец или е пуснат на свобода, или е прокълнат завинаги.
Онова, което Кириан не й каза, бе, че за да бъде освободен, Нощният ловец трябва да повери душата си в ръцете на някой, който го обича. След жестокото предателство на съпругата му той никога не би поверил на някого тялото или сърцето си, да не говорим за безсмъртната си душа. Бе видял твърде много от събратята си да се превръщат в сенки, защото човекът, на когото се бяха доверили, не бе издържал изпитанието. Дълбоко в себе си бе уверен, че никоя жена не би могла да го обикне. Дори и мъничко. Да не говорим толкова много, че да го освободи.