— О, не — възрази Аманда, като се вдигна на пръсти, за да изравни лицето си с това на Кириан. Тя го изгледа така, сякаш го предизвикваше да оспори думите й. Докато говореше, всяка от тях бе произнесена кратко и отривисто. — Напълно грешиш. Искам си живота обратно. Искам той да е скучен и дълъг.
Борбеният й дух го развесели, особено като наблегна на последната дума. Беше прекрасна, когато се ядосаше, и се зачуди колко дълго ще успее да запази тази руменина на бузите й, пламъка в разкошните й сини очи. Нещо повече, при вида на гърдите й, които се повдигаха и спускаха под влияние на нейната убеденост в правотата й, пред погледа му изплуваха представи за други неща, които щяха да я накарат да се задъха. Искаше да запази нейната разпаленост. Искаше да се наслади изцяло на нейната страст.
Устните му тръпнеха от желание да целунат нейните, ръцете му жадуваха да докосват тялото й, докато тя закрещи от удоволствие.
О, богове, тази жена го изкушаваше, както нищо друго преди това. А някога той обичаше изкушенията по начин, който не можеше да се опише. През вековете бе забравил този свой малък недостатък, но откакто се беше събудил до нея, той болезнено му напомняше за смъртния човек, който беше някога. Кириан усещаше как тя бавно, малко по малко, рушеше бариерите, които бе издигнал около себе си. Векове наред се бе дистанцирал от чувствата си. И въпреки че през това време се бе грижил за смъртните, никой от тях не го бе вълнувал като нея.
Това беше толкова странно. Защо тя? Защо сега, когато имаше нужда умът му да е бистър, за да се справи с Дезидерий? Мойрите отново си играеха с него и това изобщо не му харесваше.
Кириан усещаше как бушува кръвта му, когато гледаше влажните й пълни устни. Той вече предусещаше вкуса им. Чувстваше тялото й. Всемогъщи богове, как копнееше за нея. Единствено тя събуждаше гладния звяр в него. Онази част от него, която искаше да ръмжи и да се наслаждава на тялото й сантиметър по сантиметър, бавно и съсредоточено, през цялата нощ.
Но Аманда беше човек и той не можеше да й предложи нищо от себе си. Неговата душа и лоялност принадлежаха на Артемида. Освен това, Аманда имаше право да осъществи мечтата си за нормален живот. Мечтата си за дом и семейство с обикновен мъж. След като го бяха лишили така жестоко и отмъстително от собствените му мечти, Кириан не искаше да причини същото и на нея. Тя заслужаваше да има своя дълъг, пълноценен и скучен живот. Всеки имаше право на шанс да постигне своите мечти.
Той преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото му от силния копнеж по нея, и в този момент осъзна, че трябва да я прогони от мислите си.
Аманда никога нямаше да бъде негова. Нейната съдба бе да се върне при семейството си, което я обичаше, и да намери мъж, който… Хънтър не можа да довърши мисълта си. Беше твърде болезнено дори да размишлява за това.
— За твое собствено добро — прошепна, устоявайки на желанието да докосне косата й — се надявам това да стане, но се опасявам, че при твоите първични, още неовладени способности и лова на вампири, с който се занимава Табита, през следващите няколко дни няма да е възможно да водиш скучен живот.
Младата жена сведе очи.
— Не притежавам никакви способности. — Тонът й бе остър, но в него липсваше предишната убеденост.
Той протегна ръка и повдигна с пръст брадичката й, опитвайки се да прогони загрижеността от лицето й, да успокои страховете й, които не разбираше. Защо Аманда не приемаше дара, който й бе даден?
— Може и да не ги приемаш, скъпа, но те съществуват. Ти притежаваш способността да предчувстваш и да предвиждаш, както и емпатия22 и телепатия. Те в много отношения са същите като при Табита, но са много по-силни от нейните.
Блясъкът се върна в сапфирените й очи.
— Лъжеш.
Обвинението й го изненада.
— Защо да го правя?
Тя преглътна мъчително.
— Не знам. Просто знам, че не притежавам никакви специални способности.
— Защо толкова се боиш от тях?
— Защото…
Кириан наклони глава, когато гласът й заглъхна и тя не довърши изречението си.
— Защото? — подкани я той.
Аманда вдигна поглед и мъката, стаена в очите й, го порази.
— Когато бях на петнайсет, имах едно видение — каза глухо тя. Примигна, за да сдържи сълзите си, и се вкопчи в плота до нея. — Тогава често ме спохождаха видения. Те винаги се сбъдваха. В това конкретно най-добрата ми приятелка загиваше при автомобилна катастрофа. Видях я. Усетих паниката й и долових последните мисли, които минаха през ума й, преди да умре.