Хънтър стисна зъби от болката, която долови в гласа й. Той хвана ръката й. Леденостудените й пръсти трепереха.
— Като я видях в училище, направих всичко възможно да й попреча да се прибере този ден с Боби Либидо. Дори й казах за видението си. — Сълзите са затъркаляха по бузите й. — Тя не ме послуша. Каза ми, че съм глупава, подла и завиждам, защото той харесва нея, а не мен.
Аманда поклати глава, сякаш преживяваше отново онзи ден.
— Не й завиждах, Кириан, просто не исках тя да умре.
Той погали пръстите й, опитвайки се да стопли ръката й.
— Знам, Аманда.
— Тя се качи в колата, докато й крещях да слезе от нея. Всички ученици ме гледаха втренчено, но не ми пукаше. Табита ме дръпна настрана, за да могат да потеглят, а всички наоколо се смееха. — Аманда облиза пресъхналите си устни.
— На следващата сутрин обаче, когато разбраха, че двамата са загинали на път за вкъщи, те вече не се смееха. Съучениците ми ме обявиха за луда. През следващите три години никой не искаше да общува с мен. За тях бях откачалката, която вижда разни неща. — Когато погледна към него, очите й блестяха от гняв. — Кажи ми, кое им е хубавото на тези така наречени способности, когато заради тях хората се страхуват от мен? Защо ми е да мога да видя неща, които не мога да променя? Какво хубаво има в това?
Той не знаеше отговора. Единственото, което можеше да направи, бе да чувства болката и объркването й.
— Нима не разбираш? — продължи Аманда. — Аз не искам да знам бъдещето, щом не мога да го предотвратя. Искам да бъда нормална — настоя тя и гласът й изтъня на последните две думи. — Не желая да бъда като Талон или баба ми и да разговарям с мъртвите. Не желая да знам какво чувстваш ти. Просто искам да живея като всички останали. Ти никога ли не си искал това?
Като стисна очи заради мъката, която сви сърцето му, Кириан отдръпна ръка от меката й кожа и отстъпи назад.
— Даже и да исках, това нищо не би променило.
Аманда замря, като видя изражението на лицето му. Беше го наранила по някакъв начин.
— Прости ми, Кириан, не исках…
— Всичко е наред — отвърна той бавно.
Хънтър направи няколко крачки встрани и застана до един стол. Тя видя как сграбчи облегалката му и почувства болката му, въпреки усилията му да я скрие.
— Имаш право — каза Кириан след известно мълчание. — Има моменти, когато ми липсва възможността да почувствам слънчевите лъчи върху лицето си. Липсват ми толкова много неща, че даже не мога да ги изброя. Научих, че най-доброто, което мога да направя, е да не се измъчвам от спомена за това. — Той я погледна и жарта в очите му я опари. — Но хората като нас имат специални дарби. Ние не можем да бъдем нормални.
Аманда не искаше да чуе това. Сърцето й не можеше да понесе тази новина.
— Навярно ти не можеш, но аз мога. Вече не допускам да усещам тези сили. Те са мъртви за мен.
Той се засмя горчиво:
— А мислиш, че аз съм инат.
— Моля те, Кириан — каза тя, ненавиждайки болката, която прозвуча в собствения й глас. — Просто ми се иска да е онзи ден. Иска ми се да се събудя и всичко това да се окаже само един кошмар.
В този момент тя почувства нещо, което я уплаши. За секунда се бяха проявили способностите й, за които говореше Хънтър. И усещането за тях я прониза, когато чу мислите му.
„Имаш предвид, че ти се иска никога да не си ме срещала.“
Тя пристъпи към него.
— Кириан…
Той избегна докосването й и отиде до плота, където бе оставил телефона. Взе го и й го подаде.
— Обади се на Табита и й кажи да остане при майка ви до петък. Може да излиза през деня, но след залез-слънце задължително трябва да стои вкъщи.
— Това няма да й хареса.
В черните му очи пламна едва сдържан гняв.
— Тогава накарай майка ти да я върже. В този случай не се занимаваме с обикновени вампири. Тези деймони използват някаква изключително опасна сила и докато двамата с Талон не разберем с какво си имаме работа, тя трябва да се спотайва.
— Добре, ще направя всичко по силите си.
Той кимна.
— Докато говориш с нея, ще отида да се преоблека.
Аманда го наблюдаваше с натежало сърце, докато излизаше от стаята. Не искаше да я оставя дори и само за да се преоблече. Изпита странния порив да го последва и да му помогне да свали дрехите си…
Вместо това, тя набра номера на мобилния телефон на Табита.
— О, благодаря на бога, че си добре — каза сестра й с разтреперан от плач глас. — От полицията току-що ми съобщиха за пожарите, а знаех, че по това време трябва да си вкъщи.