Хънтър смръщи вежди, замисляйки се над отговора.
— На прима виста бих казал Тристан, Диана или Залеза, но за по-точно ще трябва да питам Ахерон.
— Залеза? Това псевдоним ли е, или просто майка му не го е обичала много?
Кириан се засмя.
— Бил е бандит и това е прозвището, което е фигурирало в обявите за издирването му. Властите твърдели, че най-добре работи след залез-слънце.
— Ясно — каза бавно Аманда. Сега тя си представи някакъв персонаж от рода на Дивия Бил Хикок24, допълнен с криви крака, рошава брада и издута от тютюна за дъвчене буза. — Значи да разбирам ли, че Нощните ловци не са били търговци или ъъъ…
— Почтени, спазващи закона граждани?
Тя се усмихна.
— Не исках да кажа, че сте били непочтени, но вярно си схванал какво имах предвид.
Хънтър отвърна на усмивката й. Думата „неприлични“ най-точно описваше мислите, които се въртяха в ума му по отношение на неговата гостенка.
— Необходимо е да имаш определен темперамент и страст, за да станеш Нощен ловец. Артемида не иска да губи своето време, както и нашето, като вземе някой, който е неспособен да преследва деймони. Предполагам, може да се каже, че всички ние сме луди, лоши и безсмъртни.
Усмивката на Аманда стана по-широка, като на дясната й буза се образува малка трапчинка. Колко странно, че досега не я беше забелязал.
— С лош и безсмъртен ще се съглася, но наистина ли си луд?
— Ако под луд се разбира необуздан, тогава ти какво ще кажеш?
Очите й блеснаха дяволито.
— Че определено си луд. Но знаеш ли, мисля, че това ми харесва у теб. Харесва ми твоята непредсказуемост.
Кириан не знаеше кой от двамата бе по-изненадан от нейното признание. Тя погледна бързо настрани, а бузите й се покриха с руменина. Тя го харесваше… Думите предизвикаха у него истинска детинска реакция. Той изпита странния импулс да изтича да сподели с някого: „Тя ме харесва, тя ме харесва“. О, богове, какво беше това? Той беше на две хиляди години. Отдавна бе минал възрастта за такова държание. И все пак не можеше да отрече удовлетворението и щастието, които изпитваше.
Докато се хранеха, между тях се възцари неловко мълчание. Като приключи със закуската, Аманда направи всичко възможно да не мисли за къщата, за всичко, което бе изгубила. Щеше да се занимава с това утре. В момента просто искаше да преживее нощта.
— Табита няма да прави проблеми — каза тя, докато гледаше как Хънтър отнесе чинията си на мивката и я изплакна.
— Добре.
— Знаеш ли — каза тихо Аманда, — все още не си ми казал откъде знаеше толкова много за сестра ми в нощта, когато се срещнахме.
Той постави чинията и сребърните прибори в съдомиялната машина.
— Талон и Табита имат общ приятел.
Очите на Аманда се разшириха от изненада. Къртица… кой би си помислил.
— Някой от зоологическата банда на сестра ми?
Хънтър кимна утвърдително.
— Кой?
— Тъй като този човек шпионира за нас, не мога да ти кажа името му.
Тя се засмя, после присви очи, опитвайки се да познае кой е той.
— Обзалагам се, че е Гари.
— Нищо няма да кажа.
Това беше интригуващо, но не толкова колкото Нощния ловец пред нея. Като въздъхна, Аманда продължи да яде и да оглежда богато обзаведената кухня, докато Кириан разтребваше. Имаше мраморен барплот, който смътно приличаше на древногръцки храм. Той отделяше масата, където седеше тя, от останалата част на кухнята. Пред него имаше три високи бар стола. Всичко беше свежо, чисто и огромно.
— Къщата е доста голяма за сам човек. Откога живееш в нея?
— От малко повече от сто години.
Тя се задави.
— Сериозно?
— Няма защо да се местя. Харесвам Ню Орлиънс.
Аманда се изправи и му занесе чинията си.
— Пуснал си корени, така ли? Къде си живял преди това?
— Известно време в Париж — отвърна Хънтър, като остави чинията настрана. — Женева, Лондон, Барселона, Хамбург, Атина. Преди това се местех от едно място на друго.
Докато говореше, тя наблюдаваше лицето му. Нямаше издайнически признаци за настроението му. Той криеше чувствата си от нея и Аманда се чудеше как да го предразположи да говори.
— Сигурно си бил самотен.
— Не.
Все още никаква проява на емоции.
— Имаше ли приятели на някое от тези места?
— Всъщност не. През вековете имах няколко скуайъри, но през повечето време предпочитах самотата.