Мигащата иконка на чата сигнализираше за постъпило ново съобщение, а електронната му поща както винаги беше пълна с имейли от други Нощни ловци.
Технологията беше прекрасно нещо. Възможността да контактуват помежду си беше истински божи дар. Тя правеше дългите нощи по-поносими и им позволяваше да обменят важна информация.
Кириан седна в черното кожено кресло и кликна два пъти върху мигащата иконка. Съобщението беше от Ахерон.
„Ник се обади и каза, че Дезидерий ти е сритал задника. Добре ли си?“
Хънтър ядосано стисна зъби, после написа в отговор.
„Ще го убия. Добре съм. Дезидерий се скри в Дупка. Какво знаеш за него?“
„Преди няколко години точно той уби Кромли, така че си имаш работа със сериозна сила. Говорих със скуайъра на Кромли и той ми каза, че на Дезидерий му доставило огромно удоволствие да издевателства над съзнанието на Кромли. Накрая го убил по начин, който е по-добре да не описвам. Лично аз бих искал Дезидерий да дойде да преследва мен. Имам нужда от добър партньор за танци. Моите деймони са направо патрави.“
Кириан се засмя на сухото остроумие на Аш. Той наистина не можеше да понася некадърните деймони.
„Талон каза, че те използват астрални заряди. Сблъсквал ли си се някога с такова нещо?“
Честно казано, през единайсетте хиляди години на моя живот не съм, дявол да го вземе. Това е първият случай. Обърнах се към оракулите и те се опитват да се свържат с мойрите. Но ти ги знаеш какви са. Сигурен съм, че ще отговорят нещо от рода на: „Когато небето обагри лунен зрак, а земята се покрие с мрак, от деймоните няма да намериш ти покой. За да убиеш злодея, който търсиш ти, нещо уникално намери“. Или други подобни глупости. Наистина мразя оракулите. Ако исках да си играя на главоблъсканици, щях да си купя кубчето на Рубик.
„Не знам, Аш, ти си доста добър в тези работи. Сигурен ли си, че не искаш да заемеш мястото на някой оракул?“
„Представи си картинката, пълководецо, средният ми пръст е вдигнат нагоре и е насочен право към теб. А сега ме остави да работя. Имам да преследвам деймони, да вбесявам Нощни ловци и да съблазнявам жени. Ще поговорим по-късно.“
Тъй като не беше в настроение да чати повече, Кириан излезе от сайта на Нощните ловци. Той отвори електронната си поща, но не му се щеше и да чете. А това, което му се искаше, не можеше да го получи.
Против волята си, Кириан тръгна по коридора, а после се спусна по стълбите. Преди да осъзнае какво прави, той се озова пред стаята на Аманда. Притисна длан към вратата от тъмно дърво и разпери пръсти. Като затвори очи, Хънтър видя младата жена да седи в леглото, облечена с черната фланелка, под която се виждаха голите й бедра. Във вените му сякаш забушува пожар. Усети мъката й заради изгубения дом. Почувства страха й, че Дезидерий може да нарани сестра й, и тревогата й заради съквартирантката на Табита.
Нещо по-лошо, той усети сълзите, които тя сдържаше. Аманда беше толкова силна. Толкова талантлива. Никога досега не бе познавал жена като нея.
Сутрешният му сън отново изпълни мислите му. Хънтър още чувстваше тялото й в прегръдките си.
„Желая те.“
Би дал всичко да чуе наистина тези думи от устата й. Да я види да го гледа с жаден поглед. Точно сега, единственото нещо, което искаше да направи, бе да отвори с ритник вратата и да се люби с нея. За да усети нейното докосване. Нейната прегръдка. Нейното безрезервно отдаване. Но не беше писано да се случи.
С натежало сърце, Кириан се застави да се отдалечи. Имаше работа за вършене.
Аманда погледна стенния часовник. Той показваше дванайсет и половина. Обикновено до това време щеше да е дълбоко заспала. Но за Хънтър нощта едва започваше. Тя се зачуди какво ли правеше той в нощните часове. Със сигурност не убиваше деймони всяка вечер. Те не бяха толкова много, нали? Преди да осъзнае какво прави, Аманда стана от леглото и тръгна да броди из голямата къща. Не знаеше къде е Кириан. Докато я бе развеждал, той не си бе направил труда да й покаже стаята си. Обаче инстинктът й подсказа, че трябва да е на горния етаж. Вероятно колкото се може по-далече от нейната стая.
Беше стигнала до средата на стълбите, когато чу странен свистящ звук, който идваше отвън. Аманда се върна назад и стигна до тъмната игрална зала. Лампата не беше запалена, но луната и звездите блестяха толкова ярко навън, че тя съзря един тъмен силует в атриума. Първият й импулс бе да извика Хънтър, но се спря. В силуета имаше нещо много познато. Като се приближи до френските прозорци, тя разпозна Терминатор и Кириан, който бе облечен с тениска и анцуг. Хвърляше бейзболна топка в покрита с мрежа рамка, а тя отскачаше обратно към него. Щом я запратеше, кучето хукваше да я гони, а после се връщаше с подскоци при Кириан. Гледката накара Аманда да се усмихне. Хънтър потупваше Терминатор, после пак мяташе топката. Тя понечи да си тръгне, но не можа. Вместо това отвори стъклената врата. Кириан веднага се обърна. Забравената топка отскочи и го тупна по главата. Той изпъшка и разтърка удареното място, а кучето хукна да гони топката.