— Имаш ли нужда от нещо? — попита рязко Хънтър.
„Да ме целунеш.“
Аманда преглътна.
— Просто исках да разбера къде си.
— Е, сега вече знаеш.
В гласа му отново имаше студенина. Това не бе Кириан, който допреди малко беше с нея, а Нощния ловец, който се бе събудил до нея във фабриката. Предпазлив. Сдържан. И това я съкруши. Не цицината на главата му го правеше раздразнителен, старите бариери отново бяха издигнати. Тойя отблъскваше. Разбирайки намека, тя кимна.
— Да, е, лека нощ.
Кириан гледаше как тя се отдалечава. Беше я наранил. Чувстваше го и се мразеше за това.
„Върни я.“
Но за какво? Между тях не можеше да има нищо. Даже и приятелство. Като изскърца със зъби, Хънтър се върна към хвърлянето на топката. Докато тренираше, опита да се съсредоточи върху Дезидерий. Помъчи се със силата на мисълта да го привлече към себе си. Напълно безполезно.
Аманда още беше при него. Като затвореше очи, виждаше нейното лице. Нейният аромат изпълваше сетивата му. Ако не я прогонеше от мислите си, щеше да загине. А ако умреше, Дезидерий щеше да се втурне да преследва нея.
Като изръмжа ядосано, той хвърли топката срещу мрежата. Извъртя се да я хване, когато тя отскочи, но преди да я докосне, остра болка прониза черепа му. Кириан изруга. Закри с длан дясното си око и докато се бореше с болката, пред погледа му изникна образ. Беше Дезидерий.
Когато картината се избистри, Хънтър застина. С невероятна яснота видя как Дезидерий го убива и чу Аманда да плаче.
8
Когато Аманда заспа, известно време сънищата й се носеха вихрено като странен калейдоскоп от неясни образи, които се сливаха помежду си. Невиждани картини, хора и места се въртяха в съзнанието й, докато главата й се замая. Не след дълго те станаха по-фокусирани и тя започна да ги вижда ясно. Непознати хора я поздравяваха, като минаваше покрай тях. Всичко това изглеждаше толкова невероятно истинско, сякаш не беше сън, а забравен спомен. Въпреки че никога преди не беше виждала тези хора, тя знаеше имената им. Знаеше за тях неща, които можеха да бъдат известни само на приятел. Чу смеха на празнуващи мъже. Изпита странна смесица от радост и тъга, когато осъзна, че те идват от избеляла червена палатка, пълна с воини, облечени в старинни брони.
— Ти беше блестящ — каза един по-възрастен воин, като я потупа по гърба. Тя позна в него своя заместник-командир — мъж, на когото можеше да разчита и който я боготвореше. Деметрий винаги се обръщаше към нея за напътствия и подкрепа.
На лявата му буза зееше прясна рана, но старите му сиви очи блестяха. Въпреки че бронята му бе покрита с кръв, той изглеждаше напълно невредим.
— Жалко, че Джулиън не беше тук, за да види тази победа. Днес той щеше да се гордея с теб, командире. Сигурен съм, че тази нощ всички римляни плачат.
В този момент Аманда осъзна, че сънят не се отнасяше за нея. Беше за Кириан.
Лицето му бе изцапано с пот, мръсотия и кръв, дългата му, прихваната с кожен ремък коса бе разрошена. Три тънки дълги плитчици се спускаха от лявото му слепоочие до средата на гърдите му. Мъжът бе просто великолепен и бе истински човек. Тъмнозелените му очи триумфално блестяха и осанката му беше на човек, който няма равен. Човек, предопределен за величие. Кириан вдигна чашата си с вино и се обърна към мъжете в палатката му.
— Посвещавам тази победа на Джулиън Македонски. Сигурен съм, че където и да се намира, той се смее на поражението на Сципий.
От гърлата на мъжете се изтръгна одобрителен рев. Кириан отпи от чашата си и се обърна към по-възрастния воин до него.
— Жалко, че Валерий не беше със Сципий. Очаквах с нетърпение да се изправя и срещу него. Но няма значение. — Той повиши глас, така че всички мъже в палатката да могат да го чуят. — Утре потегляме за Рим, за да поставим на колене този развратен град.