Мъжете одобрително закрещяха.
— С меч в ръка на бойното поле ти си непобедим — каза благоговейно Деметрий. — Утре по това време ти ще бъдеш владетел на целия познат свят.
Кириан поклати глава.
— Утре владетел на Рим ще бъде Андриск, а не аз.
Възрастният воин го погледна слисано, а след това се наведе към командира си и сниши глас, така че да го чуе само той.
— Има хора, които смятат, че той е слаб. Те ще те подкрепят, ако решиш…
— Не, Деметрий — прекъсна го кротко Кириан. — Оценявам предложението, но съм се заклел да водя армията на Андриск и ще спазвам клетвата до смъртта си. Никога няма да го предам.
На лицето на Деметрий се изписа объркване. Той не беше сигурен дали да аплодира лоялността на командира си, или да я проклина.
— Ти си единственият човек, когото познавам, способен да отхвърли възможността да управлява света.
Кириан се разсмя.
— Царствата и империите не носят щастие, Деметрий. Само любовта на една добра жена и децата могат да направят това.
— И победата — добави възрастният воин.
Усмивката на Кириан стана по-широка.
— Това изглежда вярно, поне днес.
— Командире?
Кириан се обърна към гласа, дошъл зад гърба му, и видя един мъж, който си проправяше път сред воините в палатката. Войникът му подаде запечатано писмо.
— Един куриер го донесе. Било е намерено у един римски пратеник по-рано днес.
Като взе писмото от него, Кириан видя печата на Валерий-младши. Изпълнен с любопитство, той разви пергамента и го прочете, като с всяка дума паниката му нарастваше. Сърцето му се разтуптя.
— Конят ми! — извика той, като излезе тичешком от палатка. — Оседлайте коня ми!
— Командире?
Той се обърна към своя заместник, който го бе последвал отвън. Челото на възрастния мъж бе сбърчено от тревога.
— Деметрий, ти поемаш командването, докато се върна. Изтегли армията сред хълмовете, далеч от римляните, докато не получиш вест от мен. Ако не се върна до края на седмицата, поведи хората към Панджара и обедини силите ни с Язон.
— Сигурен ли си?
— Да.
Един младеж доведе черния му жребец. С разтуптяно сърце, Кириан се метна на седлото.
— Къде отиваш? — попита Деметрий.
— Валерий се е насочил към вилата ми. Смятам да му попреча.
Ужасен, възрастният воин сграбчи юздата на коня му.
— Не можеш да се изправиш сам срещу него.
— Нямам време да ви чакам. Съпругата ми е в опасност. Не мога да се бавя.
Кириан обърна коня и препусна в галоп през лагера.
Аманда се замята в леглото, чувствайки нарастващата паника на Кириан. Желанието му да защити жена си на всяка цена. Дните се сливаха, докато той яростно препускаше, като сменяше коня във всяко село по пътя си. Не спираше да си почине или да се нахрани. Сякаш бе обладан от демон, а в главата му имаше само една мисъл. „Теона. Теона. Теона.“
Кириан стигна до дома си в полунощ. Изтощен и ужасен, той скочи от коня си и заудря по портата. Един старец отвори масивната дървена врата.
— Ваше Височество? — възкликна той невярващо.
Кириан бутна настрани слугата, като огледа голямото фоайе, търсейки признаци за заплаха. Изпълненият му със страх поглед не срещна нищо необичайно. Въпреки това не си отдъхна. Нямаше да се успокои, докато не я видеше със собствените си очи.
— Къде е жена ми?
Старият слуга изглеждаше смутен от този въпрос. Той отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Най-накрая проговори:
— В леглото си, Ваше Височество.
Умрял от глад, изтощен и слаб, Кириан се втурна по дългия, обграден с колони коридор към задната част на къщата.
— Теона? — извика, докато тичаше, желаейки отчаяно да я види.
В края на коридора се отвори врата и от нея излезе невероятно красива, дребна русокоса жена. Тя затвори вратата след себе си и огледа сърдито неугледния му външен вид. Теона беше жива и невредима. И беше най-прекрасната гледка, която изпълнените му с обожание очи бяха виждали. Дългата й златиста коса беше разрошена, а бузите й бяха покрити с руменина. В ръцете си стискаше ефирен бял чаршаф, с който бе увила голото си тяло.
— Кириан? — каза рязко Теона.
Заля го чувство на облекчение и очите му се напълниха със сълзи. Тя беше жива! Слава на боговете! Като примигна, за да прогони сълзите, той грабна съпругата си и я притисна в обятията си. Никога не бе чувствал такава благодарност към мойрите за тяхната благосклонност.