Кириан отново припадна, но студената вода пак го върна в съзнание.
Дните и нощите се сляха, докато Валерий продължаваше да го измъчва, като винаги задаваше един и същи въпрос.
— Къде е армията ти?
Кириан не пророни нито дума. Нито веднъж не изкрещя. Той стискаше челюсти толкова здраво, че римлянинът трябваше да ги отваря със сила, за да го храни.
— Генерал Валерий — каза един войник, който влезе в стаята, когато Валерий отново натягаше с лебедката въжетата, придържащи ръцете и краката на пленника му. — Извинете, че ви прекъсвам, господарю, но пристигна пратеник от Тракия, който иска да го приемете.
Сърцето на Кириан спря да бие. За първи път от няколко седмици в душата му проблесна малък лъч надежда и го преизпълни с радост.
Баща му…
На лицето на Валерий се изписа любопитство.
— Това сигурно ще е доста забавно. Доведи го тук на всяка цена.
Войникът изчезна. След няколко минути в стаята влезе добре облечен възрастен мъж, ескортиран от двама римски войници. Той толкова много приличаше на Кириан, че за момент, Аманда помисли, че е баща му. Щом се приближи достатъчно, за да разпознае осакатеното, окървавено тяло на Кириан, мъжът ахна шокирано. Забравяйки собственото си достойнство, чичо му се спусна към него.
— Кириан! — промълви той невярващо, като внимателно докосна счупената ръка на племенника си. В сините му очи се четеше болка и загриженост. — Всемогъщи Зевсе, какво са направили с теб?
Младата жена почувства огромния срам и мъката на Кириан при вида на скръбта на чичо му. Тя почувства потребността му да облекчи вината, която изпълваше очите на Зетес, и желанието да поиска от него да помоли баща му да му прости. Когато отвори уста да заговори, от нея излезе единствено дрезгаво хриптене. Болката, която го пронизваше, бе толкова голяма, че зъбите му тракаха от непоносимостта на физическите му страдания. Гърлото му бе така разранено и пресъхнало, че буквално се задушаваше, и единствено с невероятно усилие на волята си най-накрая успя да произнесе с треперещи устни:
— Чичо.
— Гледай ти, той можел да говори — каза саркастично Валерий, като се присъедини към тях. — За четири седмици не каза нищо, освен това…
Той отново допря нагорещеното желязо до бедрото на пленника си. Стискайки зъби, Кириан рязко се дръпна и простена.
— Спрете! — извика Зетес, като избута Валерий настрани от своя племенник.
Той нежно обхвана с длани нараненото лице на Кириан. По бузите му се стичаха сълзи, докато се мъчеше да изтрие кръвта от подпухналите устни на племенника си.
Зетес погледна към Валерий.
— Докарал съм десет каруци злато и скъпоценни камъни. Баща му обещава още повече, ако го освободите. Упълномощен съм да ви отстъпя Тракия. А сестра му, принцеса Алтея, предлага да ви стане робиня. Единственото, което трябва да направите, е да ми позволите да го отведа у дома.
Не! Аманда чу как изкрещя вътрешно Кириан, но думата заседна в пламналото му от болка гърло.
— Може би ще ви позволя да го вземете с вас… след като бъде екзекутиран.
— Не! — възрази Зетес. — Той е принц и вие…
— Не е принц. Всички знаят, че е лишен от наследствени права. Баща му го заяви публично.
— Брат ми се отрече от думите си — настоя Зетес и отново погледна Кириан. Очите му бяха пълни с доброта и утеха.
— Баща ти ми поръча да ти предам, че не е мислил наистина онова, което ти е казал тогава. Бил е глупав и сляп, когато е трябвало да ти повярва и да те послуша. Баща ти те обича, Кириан. Единственото, което иска, е да се върнеш у дома, където ще може да посрещне теб и Теона с отворени обятия. Той те моли да му простиш.
Последните думи изгориха Кириан много по-болезнено, отколкото нажеженото желязо на Валерий. Не баща му трябваше да се извинява. Не той бе глупакът. Кириан се бе държал жестоко с човека, от когото бе видял единствено любов. Болката от тази мисъл прониза цялото му тяло. Дано боговете се смиляха над тях двамата, защото баща му беше прав от самото начало.
Зетес се обърна към Валерий:
— Той ще ви даде всичко за живота на сина си. Всичко!
— Всичко — повтори римлянинът. — Много съблазнително, но ще бъда пълен глупак да освободя единствения човек, който почти ни победи. — Той изгледа свирепо Зетес. — Никога.
Валерий измъкна кинжала от колана си, после сграбчи грубо трите дълги командирски плитки, които се спускаха от слепоочието на Кириан, и ги отряза със замах.
— Ето — каза той, като ги подаде на Зетес. — Занесете ги на баща му и му кажете, че това е единственото нещо от сина му, което ще получи от мен.