Напред, мислеше си той, се отваря широк път. И ще мине по него като победител.
Седнал в хола на апартамента си в хотел „Русия“, гражданинът на САЩ Феликс Портнов внимателно слушаше докладите на своите сегашни помощници.
— Можем да сложим точка — каза Алекс. — Моите момчета са в пълна готовност да се хвърлят в боя. Нагледали са се по видеото на американски екшъни.
— Обичам ги нашите екшъни — усмихна се Макс. — Добре ги правим.
И тримата бяха емигранти в Америка. Но ако Алекс и Феликс смятаха все пак тази страна за чужда, то Макс напълно се беше адаптирал към новата среда и на всичко американско казваше „наше“. Голям патриот на Щатите беше станал тоя Макс.
Впрочем това не му пречеше да си остава необходим за Феликс човек.
— А ти какво ще кажеш? — обърна се Портнов към него. — При теб как е?
Макс учудено го загледа.
— Но, шефе… Аз всичко докладвах. Ако нещо не съм обяснил както трябва…
— Сигурен ли си, че „черната каса“ ще тръгне именно тогава, когато посочат вашите програмисти?
— Разбира се! — Макс удивено вдигна вежди. — Кога сме се издънвали, шефе?
— Окей — кимна Портнов. — Значи решено. Както се казва, парите са преброени — хайде да ги вземаме.
— Хайде — едновременно кимнаха Алекс и Макс.
Портнов ги освободи. Те се поклониха и излязоха.
На италианци ми се правят, подсмихна се наум Портнов, докато ги гледаше как излизат. Наистина са се нагледали на разни „октоподи“ и „кръстници“. Такива фасони са усвоили, направо да им ръкопляскаш.
Нещо май нервнича, изведнъж се усети той. Нещо трябва да стане, чувствам го, но не знам още какво. И тая неизвестност хич не ми харесва.
Той отиде до прозореца и дълго гледа към Кремъл.
Ти дори не можеш да си представиш, мислеше той, докато гледаше това съкровище на Москва и цяла Русия, а и откъде ще знаеш какъв свински номер се каня да ти извъртя.
Той вдигна телефонната слушалка.
— Портиер?
— Да — отговориха му.
— Донесете ми водка.
— Петдесет грама? Сто?
— Бутилка.
— Какво мезе желаете?
— Кисели краставички.
— Само това?
— Да.
Портнов пак се приближи към прозореца. И дълго, дълго — сякаш очакваше някакъв отговор — гледа към Кремъл.
Втора глава
Из записките на Турецки
1.
Сутринта започна със заявлението на Ирина Хенриховна, че ще подаде молба за развод.
Ирина Хенриховна е моята все още законна съпруга, но поради определени причини я наричам предимно по този официален начин.
Въобще Ирина не за пръв път се канеше да се развежда с мен, но днес бе настроена особено войнствено. Исках да й напомня, че разводът засяга не само нас двамата, но и трети човек — дъщеря ни Ниночка. Но Ирина беше изпаднала в такава ярост, че въобще не ме слушаше.
Виждал съм немалко женска ярост — служебно, така да се каже. За тези, които не знаят, мога да съобщя длъжността си: старши следовател по особено важни дела при Главната прокуратура на Русия Александър Борисович Турецки.
Та значи: виждал съм разярени жени, но такава като Ирина тази сутрин не съм срещал. Това не беше жена, дори не разярена фурия — направо никому неподвластна стихия, с която е безнадеждно да се бориш.
Аз и не се опитах.
Всъщност нищо ново не научих за себе си. Все същите претенции както винаги: зарязал съм семейството си, скиторя нощем, детето не ми вижда очите, работя прекалено много, нощувам дявол знае къде и при такъв живот непременно ще пукна съвсем скоро.
Въобще ще изгоря от работа.
Но този тон, господа, тези интонации, тези изпепеляващи погледи… Накратко, едва успях да навлека нещо и свил глава между раменете си, изхвърчах от къщи.
Ама че живот! Като че ли не ми стигат неприятностите на работа.
Да, господа, колкото и да е тъжно да говоря за това, семейният ми живот някак незабелязано и естествено влезе в задънена улица. Да наричаш собствената си жена на малко и бащино име — няма накъде по-зле.
Разбира се, този разгар на страстите можеше да се предотврати, ако бях взел навреме мерки. Но аз я карах безгрижно и преди няколко седмици моята съпруга, майката на детето ми, тържествено ми заяви: нямам намерение да разговарям повече с теб, гражданино Турецки.