— Какво става? — попита Грязнов.
— Николай Николаевич — побутнах по рамото Фирсов, — с кого разговаряхте, преди да тръгнем?
Той кратко отвърна:
— Хамелеона.
Виж ти! Направо онемяхме с Грязнов.
— Хамелеона — повтори Фирсов. — Володин. Надсмиваше ми се. Докато вие търсите черна котка в тъмна стая, вика, на запасната писта в Домодедово се подготвя за излитане самолет на „Руски авиолинии“. Портнов ще ви се изплъзне след броени минути. При това заедно с учения.
— Дотам има половин час път — каза Грязнов.
— По-малко — намеси се шофьорът. — Това е най-доброто шосе в Москва. След двадесет минути сме там.
Коля Гогол ни гледаше като подгонено зверче.
— С теб ще се оправим после — обещах му аз.
Шофьорът включи сирената. Колите, които караха след нас, последваха примера му.
С оглушителен рев и святкане на лампи колоната ни се носеше към Домодедово.
3.
— Трябваше да го предвидя — говореше Фирсов по пътя към летището. — Знаех, че той ще извърти някакъв номер. През цялото време ходеше по ръба. Рискуваше постоянно, но това беше пресметнат риск. Ето и сега. Каква операция проведе, гадилата, за да се измъкне! Знаеше, че го следим, че контролираме всяка негова стъпка, всяка негова среща с оня мръсник Селезньов, и на — прати ни го! Знаеше, че ще се лепнем за него. А това си беше само отвличаща маневра…
Той се обърна към Коля:
— Къде ти наредиха да седнеш в електричката? На коя спирка?
— Три спирки преди Москва — промърмори той така тихо, че едва го чух. — Казаха ми: ще седнеш в кафенето вместо един мъж, искаме да извъртим номер на жена му. И ми дадоха сто долара.
— Добре — каза Фирсов. — Ще се оправим.
Но не можеше да се успокои. Дори си помислих — пропука се мълчаливият чекист, намълчал се е…
— Ама го е измислил! Пробутва ни Селезньов, а сам в това време прибира учения и секретната документация. С това ще причини вреди за милиарди на страната ни. Учен иска политическо убежище! Бива си го… Като едно време! Ех, Портнов, ех, Адвокате… Кучи син! През цялото време рискува и постига своето…
Не се намесвах в монолога му, давах му възможност да се изговори.
— И знаете ли кое е най-долното? — продължи той. — Че като нищо може да се измъкне. Да излезе сух от водата. Представете си, че сега го арестуваме. А Селезньов не е с него. И какво? В какво ще го обвиним? Планирахме да го пипнем с уликите. А сега? Всеки съд ще го оправдае, особено ако адвокатът му е печен. Всъщност нямаме нито едно неопровержимо доказателство. Само версии и предположения.
Фирсов завърши монолога си доста заплашително:
— Е, ще видим кой кого!
Още няколко минути, и щяхме да закъснеем. Самолетът вече рулираше, за да потегли по пистата за излитане. И в този момент на бетонната писта изскочиха четири коли.
Това беше безумие. Движехме се челно срещу многотонния самолет, без да отбиваме. И лайнерът не издържа. Включи спирачките.
И спря.
От нашите коли наскачаха въоръжени хора, готови да го атакуват.
Фирсов взе микрофона от таблото.
— Граждани Портнов и Селезньов! — Гласът му се носеше като ехо от високоговорителите на покривите на колите. — Излезте от самолета с вдигнати ръце! Съпротивата е безсмислена. Упълномощен съм да ви заявя, че в случай на съпротива, предвид особената дързост и заплаха от вашето престъпление, аз, началникът на отдел във ФСС Фирсов, получих заповед да предприема всякакви мерки, включително и вашето физическо унищожение. Заповядвам ви да се предадете!
През отворената врата на самолета се подаде Селезньов.
— Стълба! Дайте стълбата! — закрещя той.
След няколко минути докараха стълбата. През цялото време чувах как бие сърцето ми. Погледнах Грязнов и усетих, че и той не би отказал сега валидола.
Селезньов започна да слиза по стълбата с вдигнати ръце. Едва успя да стъпи на пистата, и веднага го обкръжиха и го вкараха в една от колите. Доколкото видях, здравата го намачкаха — за всеки случай, та да не се дърпа.
Фирсов отново извика през микрофона:
— Къде е Портнов? Чакаме!
Струваше ми се, че вече съм виждал това някъде.
— Казах: Портнов! — повиши глас, доколкото това бе възможно, Фирсов.
Спомних си къде съм го виждал. Имаше такъв филм — „Мястото на срещата не се променя“. Там Висоцки крещеше също като Фирсов сега: „А сега Гърбавия! Казах: Гърбавия!“