На вратата на самолета отначало се подаде едно момиче и аз машинално отбелязах, че има красиви нозе. Веднага след нея пристъпи един мъж. С пистолет в ръката.
Пистолетът беше допрян до слепоочието на момичето.
Портнов, помисли аз. Ето че се видяхме.
— Пилот! — кресна Портнов. — Искам да смените пилота! Или ще й прострелям тиквата!
Момичето скимтеше от страх.
— Е? — закрещя Портнов. — Сега ще я убия!
Изведнъж главата му отскочи напред и той се свлече върху момичето. И двамата се търколиха по стълбата, а момичето не спираше да пищи. Аз, Грязнов, Аленичев и още няколко души се хвърлихме към тях. Някой изблъска ловко момичето настрани, за да не пречи. И вдигнахме Портнов.
Късно.
Феликс Портнов беше мъртъв.
Раната на тила му не оставяше никакво съмнение.
Дори не успях да помисля как можа да се случи, а Фирсов вече тичаше нагоре по стълбата.
— Миша! — крещеше той. — Не стреляй!
Вдигнах очи и го видях на най-горното стъпало. Човекът с празните очи. Стискаше пистолет в ръката си и дулото му сочеше право срещу Фирсов.
— Не стреляй! — викаше той.
Михаил Володин стреля.
Но куршумът не улучи Фирсов. За хилядна част от секундата, преди Хамелеона да натисне спусъка, Фирсов успя да направи някакво недоловимо движение и куршумът просвистя край него. При разузнавачите това се нарича „клатене на махало“. Много навреме го направи!
Куршумът на Хамелеона проби шапката ми.
Мен никой не ме е учил да клатя махало, но нещо сякаш ми подсказа: наведи се! Наведох се. Майната й на шапката…
Избухна грохот от изстрели. Всички, които бяха долу, започнаха да стрелят по Володин. Освен мен. Аз се вцепених. Струваше ми се, че виждам как куршумите летят край мен, край Фирсов и се забиват в Хамелеона — в гърдите му, в корема, в главата. Виждах как се гърчи той, но кой знае защо не пада.
Но ето че се заклати някак по-силно, свлече се по лице на стълбата и се плъзна към краката ни.
Фирсов наруши тишината. Каза само една дума:
— Край.
4
Привечер се събрахме в кабинета на Меркулов.
Бяхме петима: стопанинът на кабинета, вашият покорен слуга, Фирсов, Грязнов и Аленичев.
— Коняк? — предложи Костя.
— Не би било зле — съгласих се аз.
Останалите премълчаха, но по лицата им всеки би се досетил, че в тази минута конякът беше пределът на желанията им.
Костя извади бутилката и чашки. Лицата на всички забележимо се оживиха. Е, моите колеги не са пияници, просто оживлението им означаваше, че най-после ще бъде сложена точката на това трудно дело.
Костя наля коняка и се обърна към Фирсов:
— Вие сте пръв.
Той вдигна чашката си и взе да я топли между дланите си. И като гледаше пред себе си, произнесе нещо, което съвсем не приличаше на тост:
— Володин се е промъкнал в самолета. Вмъкнал се е, за да се разправи сам с Портнов, ако ние не успеем. Той не би го изпуснал в никакъв случай, решен е бил да го ликвидира. Само Селезньов пожалил. Кой знае защо му се сторило, че този негодник още може да послужи на родината.
— Е, какво пък… — Меркулов вдигна чашата си и доста делнично провъзгласи: — За успешно завършеното дело.
Чукнахме се и пихме.
Внезапно Стас каза:
— А аз май ще се женя.
И се изчерви.
— Това никого не е отминало — забеляза Грязнов. — Да не забравиш да ни поканиш на сватбата си.
Взехме да поздравяваме Стас и да се шегуваме с него.
Когато телефонът зазвъня, изведнъж си помислих, а може би и за мен има някоя хубава вест.
Меркулов вдигна слушалката:
— Ало? Кой? Ирина… Да, той е тук.
И ми подаде слушалката.
— Жена ти. Тревожи се за теб.
— Здравей, Ирина — казах аз.
— Още колко ще стоиш там? — попита тя.
— Защо? — Притеснявах се, че всички ме гледат. — Домъчня ли ти за мен?
Тя не можеше да каже „да“, характерчето й си го биваше. Затова каза друго:
— Имам чувството, че нещо те заплашва. По-точно, преди малко имах такова чувство…
Спомних си простреляната си шапка.
— Занапред гони надалеч такива предчувствия. И въобще в нашето семейство Господ е дарил с интуиция само един човек.