— В колко започва съвещанието?
Тя пак погледна часовничето си.
— Имате още петнадесет минути.
Пфу! Писнало ми е от тия жени! Как беше там? „Карета, каретата ми дайте, да замина!“ Само че къде ще заминеш от Москва, Турецки? Търпи и не ритай.
За да не наговоря още глупости, станах и излязох от кабинета. В оставащото до оперативката време спокойно можех да изпуша една цигара. А още по-добре — две.
3.
В кабинета на заместник главния прокурор на Русия по следствената работа Константин Дмитриевич Меркулов, мой приятел и шеф на Главно следствено управление, освен него и вечния в.и.д. длъжността началник на МУР Слава Грязнов седяха още трима мъже с доста представителен вид.
С първите двама може да се каже, че съм изминал дълъг и нелек път: разкрили сме заедно немалко сложни и заплетени престъпления. Останалите трима ми бяха непознати. Меркулов впрочем бързо елиминира това обстоятелство.
— Запознайте се — каза той, щом влязох. — Старши следователят по особено важни дела Турецки. — И като посочи към непознатите, се обърна към мен: — А това са представители на най-големите московски банки, Саша.
Пренебрегвайки Грязнов — има време, ще се поздравим, — стиснах подред ръцете на гостите на Меркулов.
— Александър Аркадиевич Горшенев — каза първият от тях. — Бетабанк.
— Турецки.
— Илдар Николаевич Фаизов — представи се вторият. — Банка „Русия“.
— Роберт Илич Цой — каза третият. — Банка „Роял“.
— Турецки — произнесох пак аз и се учудих: — „Роял“? А защо „Роял“?
— „Ройъл“ — натърти Роберт Илич, сякаш да ме поправи. — Което значи „кралски“.
— Аха, това било значи! — кой знае защо се зарадвах аз.
Грязнов ми кимна и не пропусна да се намеси:
— Не обръщайте внимание на някои особености в поведението на господин Турецки. Той много обича театъра. Понякога играе и в живота. Но потвърждавам: пред вас е един от най-добрите следователи в прокуратурата.
— Благодаря за добрата дума — поклоних се аз. — Къде ще заповядате да седна, добри ми господа?
Меркулов, разбира се, ме спеши на секундата.
— Стига, Саша — строго каза той. — Сядай, където искаш. — Изчака, докато се настаня, и огледа всички присъстващи. — Е, можем да започваме.
Банкерите седяха с непроницаеми лица. Първи проговори представителят на Бетабанк Горшенев. След като се изкашля хубавичко, той започна:
— Става дума за следното, господа. Напоследък се оформи ситуация, която всява определени опасения сред нас, служителите от банковата система. Бих казал даже не опасения, а сериозна тревога.
За известно време над масата се възцари тишина. Горшенев сякаш се страхуваше да продължи.
Меркулов му помогна:
— Ние, разбира се, се досещаме за някои неща, но виждате ли, за нас е донякъде неочаквано, че дойдохте тук заедно. Доколкото разбирам, в бизнеса си вие сте конкуренти.
Въпросът беше риторичен, но Горшенев сметна за нужно да му отговори.
— По принцип е така, макар че представата за конкурентната борба в съзнанието на обикновения гражданин придобива доста уродлив вид…
Наложи се да се намеся.
— Константин Дмитриевич не е съвсем обикновен гражданин — заявих на някак изплашения, но не съвсем загубил самоувереността си банкер. — Не е точно от гражданите, които обичат да ходят на риболов, но не смеят да отидат, за да не настинат.
Меркулов ме изгледа и се намръщи от досада. И като прехвърли поглед към Горшенев, меко предложи:
— Продължавайте, моля ви, Александър Аркадиевич. И така, какво ви тревожи най-много?
Горшенев продължи:
— Работата е там, че става нещо странно. Напоследък, както знаете, бяха ограбени няколко банки.
Меркулов ми хвърли предупредителен поглед: не се навирай, дръж се спокойно и слушай внимателно.
— Още от самото начало — продължаваше Горшенев, — как да се изразя по-точно… Още от самото начало това предизвика у мен сериозно подозрение. Особено след като беше ограбена и нашата Бетабанк, това мое подозрение се засили. А след като поговорих и с колегите от другите банки, изчезнаха и последните ми съмнения. На колегите също.
— Та за какво нямате вече съмнения? — търпеливо го попита Меркулов.