— Довиждане, господа — сбогува се Меркулов с посетителите.
С поглед заповяда на мен и Грязнов да останем.
Господа банкерите напуснаха кабинета. Бих казал: важно се оттеглиха.
Меркулов се обърна към останалите — тоест към мен и Грязнов.
— Е? — попита той. — Какво ще кажете?
Грязнов мечтателно въздъхна.
— Половин милион долара! — Той даже щракна с пръсти. — И перспектива да бъде увеличена сумата. Съгласен съм и на една трета.
— Не зяпвай преждевременно — спря го Меркулов. — Тия парички трябва да се заработят. А и не за парите работим.
— Защо, не ви ли плащат заплата? — състрадателно ни изгледа Грязнов.
— Не е там въпросът — прекъсна го Меркулов. — Трябва да се работи независимо дали ти плащат или не.
— Между другото — напомних аз, — какво е това гениално съображение, дори решение, за което спомена?
Меркулов спря да мърмори и се настрои делово.
— Всъщност точно затова ви поканих тук, господа — каза той.
— Нима? — заядох го. — А аз си мислех, че е само заради тези акули на новородения капитализъм.
— И заради тях също — каза Меркулов, като ме гледаше неодобрително. — Но разговорът с тях е само прелюдия към нашия.
Не ми харесваше тонът му. Някак не по меркуловски тържествен, да не кажа — натруфен. Какво му става днес?
— И така — продължи заместник главният прокурор на Руската федерация Меркулов, — взето е решение, при това най-отгоре, да се създаде специална следствено-оперативна група на основата на нашето следствено управление и Московската криминална милиция.
Грязнов попита:
— По повод разследването на банковите обири ли?
— Точно така — кимна Меркулов. — Групата, за която става дума, получава кодово име „Пантера“.
— Бива си го — не се сдържах аз. — И защо именно пантера? А не тигър или магаре например?
— Нещо против ли имаш? — намръщи се Меркулов.
Наистина, какво се заяждам?
— Ами — вдигнах рамене. — Все ми е тая, ако ще да е кенгуру.
— И така, групата ще се казва „Пантера“ — повтори Меркулов и взе един лист от бюрото си. — В нея влизат тринадесет следователи от прокуратурата и милицията, шестнадесет оперативници и тридесет бойци от специалните части на милицията.
— Това ли е окончателният списък? — избухна Грязнов. — Без да го съгласуваш с мен! Откъде знаеш кого именно от моите хора съм смятал да включа в групата?
— Списъкът засега включва само служителите от следствената част на Главна прокуратура — обясни му Меркулов. — А списъкът на вашите хора искам да е на бюрото ми до четиринадесет часа.
— Но… — опита се да възрази Грязнов, само че Меркулов го прекъсна, при това доста твърдо:
— Никакви „но“! Решението е съгласувано с твоя министър. Така че бъди добър — до четиринадесет нула нула.
Още от сутринта ми беше тръгнало така, всичко вървеше наопаки, така че и сега ме носеше по утъпкания път.
— Не съм против това решение — казах. — Групата би могла да поработи не лошо. Но не ти ли се струва, Костя, че всичко се прави с някакъв прекален размах? Да не излезе, че нашият мощен топ ще гърми по врабци? Образно казано, естествено.
Но моята образна реч ядоса Меркулов и той затръби като ранен слон:
— Аз тая група не съм я рисувал с моливче по листа! Прокарах я през всички инстанции! Знаеш ли колко кандърдисвах шефовете на различните ведомства да работим заедно — имам предвид МВР, ФСС1 и другите силови структури…
— Не можеш ли да се изразяваш по-спокойно — казах му. — След като си решил, че е жизненонеобходимо да се създаде такава мощна следствено-оперативна група, значи си бил наясно срещу кого се каниш да се бориш и срещу кого пращаш нас, следователите от прокуратурата и милицията, и оперативния състав на МУР?
Меркулов утихна и кротко отговори:
— Представях си.
— Ами посвети и нас тогава.
Грязнов ни гледаше любопитно.
— Да — казах. — И бъдете любезен, господин държавен съветник от правосъдието втори клас, да обясните защо аз, най-близкият ви приятел и помощник, въобще не знаех за вашите намерения? Що за тайни на мадридския двор са това?
Костя не ме удостои с отговор. Изведнъж ни заговори за нещо съвсем друго.