— Е, добре — казах аз. — Разбрах за „Нощните вълци“. Портнов, доколкото разбирам, е бил член на тая банда.
Меркулов ме изгледа и се подсмихна:
— Не съвсем. Не само е членувал в бандата, но е бил нейният организатор и вдъхновител. Той бил главатарят на бандата.
— И не са го разстреляли?
— Осъдили са го на разстрел — отвърна Меркулов, — но после му заменили присъдата с петнадесет години лишаване от свобода. В чест на шестдесетата годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция.
— Пак тия болшевики — казах аз. — Колко невинни хора умориха през всичките години, докато бяха на власт, а когато наистина трябва да се очисти един гад — ударили го на милосърдие.
— Не бъди толкова кръвожаден, Саша — каза Грязнов. — Не ти прилича. Впрочем днес не приличаш много на себе си.
Премълчах. Няма да им разказвам за конфликта с Ирина я! Ще минат и без това.
— Е? — обърна се Грязнов към Меркулов. — Какво е станало после?
Костя сви рамене.
— После Портнов изведнъж се озовал зад граница. В Съединените щати.
— Как е могло да се случи? — попитах аз Меркулов. — Първо, той е трябвало да излезе от лагера чак през деветдесет и втора година. А ако се съди по това, което ни разказа, той отдавна вкусва плодовете на цивилизацията. Западната, имам предвид. Второ, в Америка не приемат осъдени. Или греша?
— Не, не грешиш — потвърди Грязнов. — В Щатите изобщо е забранено да влизат осъдени и членове на КПСС, но я си спомни Япончика. Той си уреди фалшив брак с американка и скри, че е осъждан. Как се е оказал Портнов на свобода, а после в Щатите? Не са могли да го пуснат предсрочно за примерно поведение. Мисля, че тук всичко е нечисто.
Меркулов вдигна ръка, за да привлече вниманието ни.
— През осемдесет и четвърта година, когато Черненко беше на власт — обясни той, — делото на Портнов било преразгледано и Върховният съд открил нови обстоятелства, възникнали при разследването на друго дело. Според тези нови обстоятелства най-тежките обвинения срещу Портнов му били инкриминирани погрешно.
— Как така? — не се сдържах.
Меркулов ме изгледа иронично.
— Виждам, че май го недолюбваш тоя Портнов, макар да не си го виждал нито веднъж.
Нищо не ми оставаше, освен да се съглася.
— Има такова нещо — кимнах. — Усеща се в тоя Портнов нещо зловещо паразитно. Е, и какво станало после с тоя без вина пострадал монстер?
— При преразглеждането на делото по реда на надзора Върховният съд признал, че много епизоди били приписани без доказателства на Портнов. И рязко му намалили присъдата. В края на осемдесет и четвърта той бил пуснат на свобода.
— Провървяло му е на мръсника — казах аз.
— Провървяло му е — съгласи се Меркулов. — След няколко месеца той емигрирал. Не знам каква е била по-нататъшната му съдба. С това сега по наша молба се занимават хората от паралелното ведомство.
Меркулов завърши с това, с което и започна:
— И така, той идва при мен преди три месеца. И ми предложи сътрудничество.
— Естествено — каза Грязнов. — Сега не предлагат направо подкуп. Предлагат сътрудничество.
— Именно това и ми предложи — потвърди Меркулов. — Той искаше да му разказвам веднъж месечно какво става в нашата епархия. В интересуващата го икономическа сфера. За това щял да ми плаща прилични пари, така да се каже, хонорар за информацията.
— И какво нарича той прилични пари? — полюбопитствах аз.
— Пет хиляди долара на месец — с неочаквано суров глас произнесе Меркулов. — И още толкова за всяка особена информация, която може да го заинтересува.
Подсвирнах.
— Пет хиляди! Тоя за кого ни взема?
— А ти за колко би се съгласил? — криво се усмихна Меркулов.
— Без инсинуации — предупредих аз. — Подкупвали са не мен, а вас, шефе.
Грязнов ни гледаше неодобрително.
Но в мен сякаш се бе вселил дявол.
— И ти какво му отвърна между другото на тоя нахал?
— Саша, стига — помоли ме моят шеф, като се намръщи. — Честна дума, сега не ми е до шеги. Накратко, пратих го на майната му. А след като си замина, се замислих защо е толкова нагъл.
— Нима?
— Стига! — кресна ми Меркулов. — Млъкни поне за минута и ме изслушай!