— Знам. Ако ти провърви, това ще бъде квалифицирано като убийство, извършено в афектирано състояние, или убийство при превишаване на пределите на допустимата самозащита.
Ахмет го изгледа със съмнение.
— Наистина ли?
Стас се изправи над тялото на Маков.
— Нямаш друг изход, Ахмет — отвърна той, като се стараеше да не издава вълнението си. — Викай милицията!
— Ти нали си от милицията!
— Аз работя в МУР — уморено му обясни Аленичев. — И съм свидетел на произшествието. Този случай е за местната милиция и прокуратура. Обади се, Ахмет, иначе аз ще го направя и тогава лошо ти се пише. Никога няма да можеш да докажеш, че си се защитавал. Разбра ли ме?
— Разбрах, разбрах, Стас — уплашено отговори Ахмет. — Веднага ще звънна.
Той вдигна слушалката, набра номера и направи признание пред оперативния дежурен за стореното.
Стас с жест му поиска слушалката и се представи:
— Старши инспектор от МУР Аленичев, аз съм съсед по квартира. Всичко, което каза този човек, е вярно. Моля ви да дойдете на местопроизшествието колкото се може по-скоро.
— МУР? — повтори въпросително събеседникът. — А защо тогава ни звъните?
— Аз съм свидетел — обясни му Стас. — Случаят е ваш териториално, така че още веднъж моля да побързате.
— А вие как се озовахте там? — продължаваше да го разпитва досадният събеседник на другия край на линията.
— Вече ви казах — тук живея! — едва сдържайки се, отговори Аленичев.
Той продиктува адреса и тресна слушалката. Чак сега усети колко е превъзбуден. Направо го тресеше.
— Стас… — плахо започна Ахмет, но той безмилостно го пресече:
— Млъкни! Достатъчно ги наговори тук! Защо ти трябваше така да унижаваш стареца? Защо оскърби дъщеря му? Ти очите й не си виждал! Какво изобщо знаеш за нея?
— Стас — мърмореше Ахмет. — Почакай, Стас… Недей, моля те. Всичко разбрах.
— Много добре, че разбираш — вече по-спокойно проговори Аленичев. — Сега те ще дойдат и ще им разкажеш всичко, както си беше.
Ахмет обречено кимна.
След това дойдоха следователите и служителите на милицията. Разпитаха и двамата. Стас търпеливо отговаряше на всички въпроси: добре знаеше, че от точността на неговите показания зависи съдбата на не съвсем лош човек. Макар и неволен убиец.
Когато най-после Аленичев се освободи и погледна часовника си, разбра, че закъснява за работа.
И хукна навън.
2.
Той пристигна в „Балчуг“ със съвсем леко закъснение — оперативно-следствената група всъщност тъкмо започваше работата си.
Не успя да преодолее бързо кордона от бодигардовете на хотела. Но в края на краищата удостоверението от МУР си свърши работата и той се присъедини към колегите си.
Убитият се казваше Леонид Аркадиевич Гримов. Някога бил руски гражданин, но от пет години имаше италиански паспорт. В Москва дошъл преди седмица заради бизнеса на своята фирма, от името на която лъхаше нещо старинно — „Гримов и син“. Най-интересното беше, че Гримов всъщност още нямаше син, но както успяха да изяснят оперативните служители, жената на Гримов, италианската гражданка Паола Мазина, караше бременност в последен месец и родителите мечтаели да се появи на бял свят именно син.
Това, разбира се, бяха маловажни детайли, но очевидци на убийството нямаше.
Създаваше се впечатлението, че в един момент жертвата е излязла от полезрението на всички, които биха могли да я видят случайно или нарочно. Нямаше съмнение, че е действал професионален убиец — нещо повече, майстор в работата си.
Аленичев и неговите колеги възстановиха след всички необходими следствени действия картината на станалото.
Леонид Гримов излязъл от стаята си в девет и двадесет сутринта. Точно в девет и тридесет е трябвало да се състои важна според думите на вицепрезидента на фирмата среща. Предстоял някакъв във висша степен конфиденциален разговор и затова Гримов не взел със себе си своя „зам“.
Старши инспекторът Аленичев, който отговаряше за разследването на това убийство, реши подробно да разпита вицепрезидента на фирма „Гримов и син“: той беше отседнал в същия хотел.
Вицето излезе дребен, пъргав брюнет, който правеше странно впечатление: очите му шареха, сякаш не можеха да се съсредоточат върху нищо.
Името на вицето беше Антонио дел Пиеро.
— Искам веднага да ви се представя — заяви Дел Пиеро на руски, — аз съм вицепрезидент, тоест търговски директор, на фирмата, в която президент е господин Гримов. Беше — поправи се той. — Казаха ми, че искате да поговорите с мен.