Стас знаеше вече това от другите оперативни служители. Но тя би могла да дойде и в такова състояние.
— Италианка ли е? — попита той.
— Защо? — учуди се Дел Пиеро. — Рускиня. Те са заминали заедно за Италия.
— Ясно.
След като зададе още няколко въпроса, Аленичев оформи протокола и освободи италианеца. Той се отдалечи, леко поклащайки се. Личеше си, че станалото — убийството, разпитът — го е разтресло.
При Стас дойде съдебномедицинският експерт.
— Има ли нещо необичайно, Елена Алексеевна? — попита Аленичев младата красива жена с гъста корона от рижа коса.
— Данните сочат за изстрел отблизо — делово започна тя. — Пораженията са нанесени не само от куршума, но и от барутните газове, пламъка, саждите и остатъци от барутните зрънца. Цевта е била опряна в главата на жертвата. В главата са влезли два куршума — и двата смъртоносно. Престъпникът е действал на сигурно.
Стас й беше благодарен за този служебно-делови отговор.
— Да — каза той. — Умело е действал този тип. Във фоайето е било пълно с хора, а никой нищо не е видял. Странно, нали?
Елена Алексеевна сви рамене.
— Защо се чудиш? Ако всичко беше ясно от самото начало, следователите отдавна щяха да бъдат заменени с някой суперсъвременен компютър.
— Като спомена за компютри — спомни си Стас, — това наистина ли е добър бизнес?
— Аз съм лекар, а не бизнесмен — напомни му Елена Алексеевна. — Но дори аз мога да ти кажа, че компютрите са наистина добър бизнес. Всички твърдят, че в тях е бъдещето. Моя племенник с бой не можеш да го откъснеш от компютъра.
— Да — съгласи се Стас. — Е, какво пък — да се хващаме за работа.
3.
Да се намери московският офис на фирмата „Ню Мос“ не представляваше никакъв проблем. Съвместната руско-американска фирма заемаше последния етаж на хотел „Русия“. Арендуването на цял етаж в такъв хотел струваше скъпо, много повече, отколкото където и да е било другаде. Стас си помисли, че фирмата навярно е солидна, щом си позволява такива разходи.
Помощникът на генералния директор на фирма „Ню Мос“ Лео Берг внимателно разучи удостоверението на Стас и като вдигна към него печалните си очи, попита:
— С какво мога да ви услужа?
— Трябва ми вашият генерален директор — отговори му Аленичев. — Феликс Михайлович Портнов.
— По какъв въпрос?
— Това ще му кажа сам — твърдо отвърна Стас, като усети, че започва да кипва.
— Длъжен съм да съобщя на господин Портнов по какъв въпрос го безпокоят — разпери ръце Берг.
— Кажете на вашия бос, че при него е дошъл инспектор от Московската криминална милиция — посъветва го Стас. — Мисля, че той няма да ви упрекне, задето не сте успели да спрете такъв посетител.
„По-спокойно — каза си Стас, — не психясвай без нужда.“
Берг го наблюдава внимателно известно време, а после бавно се надигна от стола.
— Добре, ще докладвам на шефа. Как казахте, че ви е фамилията? Петров?
— Аленичев — спокойно го поправи Стас, усещайки, че иска да го извади от равновесие. — Майор Аленичев.
Стори му се, че Берг се подсмихна, макар да не би могъл да се закълне.
— Моля, изчакайте минута — каза Берг. — Надявам се, че господин Портнов ще ви приеме.
— Аз пък съм сигурен в това — промърмори Стас към гърба на излизащия Берг.
Не се наложи да чака много — точно минута, както и обеща Берг.
Стас влезе в кабинета.
Портнов седеше зад бюрото и преглеждаше купчина документи. До лявата му ръка имаше няколко телефона.
Като видя влезлия служител на МУР, Портнов не стана, само кимна небрежно към креслото срещу бюрото.
Стас седна.
— Майор Аленичев? — изгледа го Портнов. — Помощникът ми каза, че сте от милицията.
— По-точно от МУР.
— Разбира се, разбира се — съгласи се Портнов. — Сериозно заведение. И така, слушам ви. Само, моля ви, по-кратко. Имам съвсем малко време. Направо съм заринат от работа.
— Работата, заради която съм дошъл, може да ви донесе повече вълнения от всичко останало — каза Стас.
„Стоп — спря се той сам. — Твърде рязко. Карай по-меко, Стас.“
— Виж ти — вдигна вежди Портнов. — Много интересно.
— Днес сутринта е трябвало да се срещнете в хотел „Балчуг“ с някой си господин Гримов — започна Стас. — Така ли е?