На Аленичев му отне не повече от двадесет минути да напише показанията на Портнов.
— Е, какво пък — надигна се той. — Благодаря за разговора.
— Всичко хубаво — кимна му Портнов, пак без да става от мястото си.
Стас разбра, че Портнов преднамерено се опитва да го унижи, но това не предизвика никаква досада у него. Голяма работа — следствието едва сега започваше.
Докладът за огледа на местопроизшествието и оперативно-следствените мероприятия продължи повече от час. В.и.д. длъжността началник на МУР Вячеслав Грязнов не обичаше халтурата и не търпеше шмекери край себе си.
Аленичев успя да се върне вкъщи едва късно вечерта. В кухнята светеше. Стас веднага влезе там.
Ахмет си пържеше яйца.
— Нима те пуснаха? — попита Стас.
Ахмет се извърна към него и Стас видя, че съседът му е пиян като талпа.
— Стас! — гръмко го поздрави Ахмет. — Здрасти, Стас! Както виждаш, пуснаха ме.
— Напразно се напиваш, Ахмет. Сега трябва да си трезвен като морковче.
Ахмет вдигна показалеца си и започна да го размахва.
— Не, Стас. Не. Да не мислиш, че е леко? Аз убих човек…
— Иди да се наспиш. И не пий повече.
— Те ме пуснаха — поклати глава някъде встрани Ахмет, но Стас разбра кого има предвид. — Те ме разбраха. Но да не мислиш, че от това ми става по-леко? Не, Стас. Не ми е по-леко. Знаеш ли какво направих? Не, Стас, не знаеш какво направих аз…
— Какво?
Ахмет се наведе през масата и като дъхаше пияно срещу Стас, произнесе завалено:
— Извиках дъщеря му. Разбираш ли? Аз извиках дъщеря му! Намерих телефонния й номер в бележника му, обадих се и я извиках.
— Правилно. Тя трябва да погребе баща си.
Ахмет застена.
— А как ще я гледам в очите? Какво ще й кажа? Че за милион убих татко й! Че той я е обичал и й се е обаждал всеки ден, а аз го пратих на оня свят за това!
— Не си ти виновен, Ахмет — опита се да го успокои Стас. — Това беше нещастен случай. Ти беше в афектирано състояние.
— А! — махна с ръка Ахмет. — Сега ми е все едно. До края на живота ми хората ще викат: Ахмет е убиец.
— Върви да спиш — кандърдисваше го Стас. — Върви си лягай, трябва да се успокоиш.
Ахмет тежко се надигна иззад масата.
— Да се успокоя… — повтори той. — Какво разбираш ти… Да се успокоя…
И се затътри към стаята си. Стас го изпрати с поглед и включи газта под тигана.
След петнадесет минути старши инспекторът от МУР Станислав Аленичев дълбоко спеше.
Той никога не сънуваше нищо.
Четвърта глава
Из записките на Турецки
1.
Обирът на Бетабанк поразяваше със своята дързост. Не си спомнях нищо подобно от следствената практика. Направо като в Дивия запад — само че насред Москва.
Преди да отида при шефовете на банката, поприказвах с Костя Меркулов, заместник главен прокурор на Русия и мой приятел.
Той ми каза:
— Разбираш ли, Саша, струва ми се, че това не е просто обир. Прекалено ефектно е всичко. Някак си като на кино. Сякаш се подиграват с нас.
— Защо с нас? — учудих се. — Имаш предвид с Главната прокуратура?
— Не съвсем. Бих казал, с всички нас се подиграват, включително и с Главна прокуратура, което ще рече и с мен, и с теб.
— Пак не разбирам — казах. — Може ли малко по-ясно?
Костя започна да обяснява:
— Виж сега. Почти в центъра на Москва се устройва такъв екшън, че кинаджиите могат само да му завидят. Трикове, експлозии, стрелба, обир и в резултат — много крупна сума изчезва като с магия. Това не ти е обикновен обир, не е „кесията или живота“.