Всъщност за какво ли философствам? Трябва да се работи.
— Може ли да използвам телефона ви? — попитах Горшенев.
— Разбира се.
Бързо набрах номера на Грязнов.
— Ало, Слава, тук е Турецки.
— Слушам те, Саша — отговори Грязнов.
— Тук възникна нещо важно — казах, като се взирах в горната част на листа, където бяха данните на факса, от който беше изпратено посланието. — Дали не би могъл да ми помогнеш да издиря местонахождението на един факс?
— Диктувай! — отзова се Грязнов.
Продиктувах му цифрите и напомних:
— Спешно е.
— Ти къде си?
— При Горшенев.
— Ясно. Чакай там.
Затворих телефона и се обърнах към Александър Аркадиевич. Той ме гледаше така, сякаш току-що съм арестувал обирджията на неговата банка.
— Май ще го спипате, а? — попита той.
Уклончиво махнах с ръка:
— Работим още. Имам някои въпроси към вас, Александър Аркадиевич.
— С удоволствие ще ви отговоря.
— В деня, когато е станал обирът, вие сте имали в наличност голяма сума пари.
— Много голяма — съгласи се Горшенев. — В рубли и във валута.
— И сумата беше…
— Седемнадесет милиарда рубли и осем милиона долара — подсказа ми той.
Когато за пръв път прочетох сумата в следствените материали, успях да преживея мащаба й, затова сега възприех спокойно цифрите.
— Немалко пари — забелязах.
Горшенев премълча.
— За какво ви трябваха в наличност тези пари? Не можехте ли да ги прехвърлите по банков път?
— Как да ви обясня. Задлъжнялостта в днешно време е направо бич божи. На хората не им дават заплати по няколко месеца…
— И още как — не се сдържах.
— Както знаете — продължи той, — особено неблагоприятна ситуация се създаде в Приморския край. Всеки момент щяха да им спрат електроенергията. Хората ще останат без ток, ще спрат предприятията и така нататък в този дух. Няма да ви изнасям лекция за енергийната криза и последиците, до които води…
— Недейте.
— И така. Правителството им беше изпратило пари, за да смекчи малко положението, но тези пари не стигнаха до адресата. Загубиха се някъде по пътя. Някъде в някой от пунктовете най-безсъвестно ги въртят за своя сметка.
— И вие говорите така спокойно за това?
— А какво да направя?
— Да. — Не бях доволен от себе си, задето го прекъсвам със странични въпроси. — Прав сте, това си е повече работа на нашата епархия, отколкото на вашата.
Горшенев продължи:
— Неотдавна при нас беше губернаторът на края. Сключихме договор с него, засега ще пропусна подробностите — не са важни. Важното е, че се споразумяхме за някои взаимно изгодни неща. Губернаторът предоставя за превозването своя личен самолет и охраната си. Но инкасаторската кола, както знаете, не стигна до летището.
— Колко души бяха посветени в подробностите на сделката?
Горшенев сви рамене:
— Аз и нашият генерален директор — от страна на банката. И Кондратенко, естествено — губернаторът.
— И само толкова? — недоверчиво попитах. — Ами охраната, екипажът на самолета? Те не бяха ли наясно какво им предстои да превозват?
— Абсолютно не! — твърдо отговори Горшенев. — Ние подготвихме парите практически минута преди да започнат да ги товарят в инкасаторската кола, чак тогава проведохме и необходимите компютърни операции. Никой не би могъл да ги проследи, а дори и да можеше — не би успял да организира нищо. Това просто е физически невъзможно.
— Не ме разбрахте — казах аз. — Питам ви за охраната и екипажа на самолета.
— Те просто трябваше да возят Кондратенко. Уж че той летеше обратно, към къщи. Никой не знаеше какво още ще има в самолета. Освен нас тримата, разбира се.
— Бих искал да поговоря с другите двама.
— Нищо по-просто. Кондратенко, разбира се, не замина никъде, остана в Москва. Отседнал е в хотел „Радисон-Славянски“. Що се отнася до нашия генерален директор, той ще дойде в банката някъде към три часа.
— Как се казва?
— Меркуриев, Олег Василиевич.
Записах си името.
— Благодаря — казах на Горшенев. — Той дали може да дойде при нас, в прокуратурата?