— Щом трябва…
— Разбира се, че трябва.
— Ще дойде — отвърна Горшенев с малко напрегнат глас.
Честно казано, тонът му не ми хареса.
— Дали пък да не му изпратя призовка?
Горшенев ме погледна стреснато:
— Моля ви, какво говорите… Естествено, няма нужда.
И в този момент разговорната уредба на бюрото му се обади, при това с приятното гласче на младо момиче:
— Александър Аркадиевич! Търсят ви от Московската криминална милиция. Питат за господин Турецки.
Горшенев вдигна слушалката и ми я подаде.
— Открихме го, Саша — чух гласа на Грязнов. — Някой си Алексей Алексеевич Хашченко.
— Адрес?
— По-полека де! Ще отидем заедно.
— Мисля да тръгна натам веднага.
— Не се и съмнявам — отвърна Грязнов. — Вече съм на половината път до теб. Обаждам ти се от колата.
— Какво — толкова ли е сериозно?
Въпросът ми остана без отговор.
— Ако си свършил там — разпореди се Грязнов, — можеш да слизаш пред входа. Ще пристигнем до седем-осем минути.
— Слушам.
Преди да си тръгна, се сетих нещо и помолих Горшенев:
— Предайте, моля ви, на Меркуриев, че преди да дойде в прокуратурата, е добре да ми се обади по телефона, за да уговорим час. Страхувам се, че тия дни ще бъда в движение.
— Добре — кимна Горшенев.
Ако се съди по настроението на Грязнов, нямах много време за губене. Интересно какво е напипал той!
Слязох по стълбите и излязох през главния вход. Не се наложи да чакам — Грязнов беше точен.
3.
След като се настаних на задната седалка до Грязнов, той хитро ме изгледа и попита:
— Чувал ли си това име: Алексей Хашченко?
— Не.
— Така и си мислех — доволно каза Грязнов. — Какво е написал на Горшенев?
— Откъде знаеш, че нещо му е писал?
— Елементарно. Ти ми се обади от Бетабанк, нали? Обаждането беше спешно, значи посланието му е пристигнало в банката, защото иначе ти щеше да се обадиш от друго място. Логично, нали?
Подсмихнах се.
— Приятно е да видиш, че в МУР не са се отучили да мислят. Точно така беше.
— Та за какво беше посланието? — повтори въпроса си Грязнов.
Преразказах му съдържанието на факса.
— Звучи идиотски — отбеляза Грязнов.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. Особено като се има предвид личността на изпращача.
— Между другото — казах, — не искаш ли да ми съобщиш нещо по тоя повод?
Грязнов се разля в усмивка.
— Алексей Алексеевич Хашченко — каза той. — Регистриран е в самия апартамент, откъдето е бил изпратен факсът. Но съм сигурен, че не го е направил той.
— Нещо ми е трудно да следя мисловните ти процеси. Обясни за тъпите, моля те.
— Баща му го е направил — отвърна Грязнов.
И млъкна. Какво искаше? Да му се моля да ме светне?
— По-нататък! — Вече едва се сдържах.
— Самият Алексей Алексеевич Хашченко според нашите данни е средна ръка бизнесмен. Още не сме разбрали всички подробности, но знаем, че търгува с финландска хартия. Но той не ни интересува засега. Пък и в настоящия момент го няма в Москва. Вчера е заминал за Хелзинки.
— Не е лошо — сдържано похвалих Грязнов. — И всичко това само за няколкото минути, докато чаках при Горшенев?
— Тъй вярно! — шеговито ми козирува Грязнов. — Умеем ги някои работи.
— Има ли още нещо? — попитах, като бях почти сигурен, че не се лъжа. Отдавна не бях виждал Слава в такова слънчево настроение.
— Намира се… Имало едно време един Алексей Хашченко, по прякор Хашч. Прочут бандит. Роден бил в Украйна, но се мотаел из столицата — още тогава.
— Това е бащата, така ли?
— Същият.
— Ти разговарял ли си с него? Малко ли съвпадения има на света?
— В тия неща, Саша, няма съвпадения и ти добре го знаеш. Е, разбира се, направихме справка. Той е. Син и баща са.
— И как успя да научиш всичко това за толкова кратко време? — искрено се учудих.
— Саша! — тържествено произнесе Грязнов. — Дори не си представяш на какво е способна тая „Пантера“, тоест групата, която е създадена едва ли не за мое и твое удобство. Всичко, за което помолим, се изпълнява с необикновена скорост. Имам усещането, че за нас работят всичките компютри на Москва и околностите.