— Не е зле!
— А ти се съмняваше. Та този Хашч…
— Сега да не ми кажеш, че не само си открил местонахождението на факс-апарата, но и си се снабдил с отпечатъците от пръсти, които са останали на черновата на посланието.
Грязнов въздъхна:
— Де тоз късмет! Впрочем няма нужда. И така е от ясно по-ясно.
— Как така?
— Много просто. Знаем, че бащата на собственика на факса е същият Хашч, дето беше влудил московската милиция през седемдесетте и осемдесетте години. Това е съвсем точно. Синът е в командировка. А Хашч, за твоя информация, някога си общуваше доста отблизо с небезизвестния ти Портнов.
— Добра новина — казах.
— Сега разбираш ли защо съм толкова категоричен?
— Разбирам. Е, какво пък… Има някакво зрънце във всичко това. И къде отиваме сега?
— Почти пристигнахме — обяви Грязнов. — Две пресечки останаха. Улица „Мала Филевска“.
— Може ли един въпрос?
— Давай.
— Да го арестуваме ли отиваме?
Грязнов ме изгледа кой знае защо жалостиво.
— Саша, Саша… — въздъхна той. — Ако отивах да го арестувам, ти си последният човек, когото бих взел. Не ти е по специалността, нали схващаш!
— Значи просто ще си поговорим.
— Естествено. Нямаме основания за арест. Голяма работа — пратил факс. А и винаги може да се измъкне. Значи, нищо не знам за това, не съм и чувал за Бетабанк… Усещаш ли? Предстои ни дълъг и изтощителен разговор. А ти си цар на приказките. Затова и те взех.
— Да беше опитал само да не ме вземеш!
— Не си хаби яда върху мен — подсмихна се Грязнов. — Пази си силиците за приказките с Хашченко.
Не ми оставаше нищо друго, освен да млъкна. Впрочем вече пристигнахме на адреса.
Обикновена панелка на пет етажа. Че кой пък държи факсове в такива дупки? Смърдящо фоайе, мръсни стълбища, трети етаж.
— Сигурен ли си, че е тук? — попитах със съмнение.
Грязнов не отговори — и правилно. Защо да дрънка на вятъра? Сега ще позвъним на търсената врата и всичко ще разберем.
Вратата си я биваше — желязна, солидна. Привличаше вниманието.
Грязнов натисна звънеца. Дълго време никой не отговаряше. Грязнов пак позвъни.
Всичко това започваше да не ми харесва. Не стига, дето се домъкнахме на такова място, където като нищо можехме да се нанижем на всякакви неприятни изненади, ами на всичкото отгоре Грязнов напълно ме игнорира. Не съм свикнал да бъда втори в екипа. (Не е това важното, Турецки. Мисли позитивно!)
Зад вратата най-после се дочу някакъв шум и предпазлив глас попита:
— Кой звъни?
Грязнов ми смигна и високо отговори:
— Търсим Алексей Алексеевич.
— Няма го — отговори човекът зад вратата. — Замина.
— А вие не бихте ли могли да му предадете един пакет? — попита Грязнов невидимия събеседник.
— Какъв пакет?
— Че откъде да знам. Помолиха ни да го донесем.
— Кой ви помоли?
— Михаил Аверянович — отвърна Грязнов, без да му мига окото.
— Тоя пък кой е?
— Абе ще вземете ли пакета или не? — сякаш губейки търпение, повиши глас Грязнов. — Като не щете, недейте. И на нас може да свърши работа. Като нищо даже.
Бравите изщракаха и вратата се отвори леко, колкото позволяваше веригата отвътре. От процепа ни изгледа широко лице с тесни като на китаец очи.
Грязнов сложи крака си така, че вратата да не може да се затвори, и доста официално приветства домакина:
— Здравейте. Аз съм подполковник Грязнов от МУР. С мен е старши следователят по особено важни дела от Главна прокуратура Турецки. Правим проверка. Пуснете ни вътре, моля.
И размаха служебното си удостоверение пред стоящия зад вратата. Той шашнато прехвърли поглед към мен. Нищо не ми оставаше, освен и аз да си извадя картата.
— Прибери си крака, подполковник — каза мъжът на Грязнов. — Трябва да откача верижката.
— Да не излъжеш? — попита Грязнов.
— Абе познах те аз — отвърна мъжът. — Нямаше нужда да ми размахваш тапията си. Ти си Грязнов, Вячеслав Иванович Грязнов. Дръпни си крака и не се вълнувай толкова — не си в църквата, няма да те лъжа.
Грязнов дръпна крака си, вратата се затвори и веднага се отвори пак.
— Влизайте — покани ни Хашченко.