— Доста си популярен — казах на Грязнов, преди да влезем в апартамента. — Михаил Боярски репички да яде!
Двамата влязохме вътре.
4.
Двустайният апартамент беше чист и уютен, мебелиран доста добре. Стопанинът явно имаше изискан вкус. Наистина, като гледах този, който ни отвори, не бих могъл да предположа такова нещо.
На бюрото имаше факс-апарат. Грязнов изхъмка нещо неразбрано, щом го видя.
— Как сте със здравето, Алексей Тарасович? — попита той Хашченко.
— Бива — отвърна стопанинът, като гледаше предпазливо ту към мен, ту към Грязнов. — А вашето как е?
— Ще те надживея — весело го подразни Грязнов. — Отдавна ли дигна гълъбите, Хашч?
— Преди година — неохотно отговори Хашченко. — Абе нали знаете всичко за мен. Какво го усуквате?
— Знам — съгласи се Грязнов. — Обаче искам да го чуя от теб.
Хашченко запали „Беломор“ и изведнъж попита злобно:
— А защо ми говорите на „ти“, гражданино началник? Може и да съм излязъл преди година, ама не си спомням да сме пили на „брудершафт“. Или ще заповядате и аз да ви говоря на „ти“?
Грязнов се направи на смутен.
— Извинявайте, Алексей Тарасович — каза той. — Само че как да ви наричам? „Гражданино“ не върви — не сте подследствен. „Другарю“ — че какъв другар сте ми вие, сам разбирате…
— Ами наричайте ме „господин“ — отвърна Хашченко. — Господине ми викайте.
Грязнов ме изгледа, сякаш търсеше помощ. Нямаше какво да му кажа. Формално Хашченко беше прав, но всъщност си просеше скандала — искаше да ни извади от равновесие.
„Да — помислих си тъжно, — няма да станем скоро цивилизовани. Законното искане на престъпника ни звучи като предизвикателство. Впрочем словосъчетанието «законно искане на престъпника» също не звучи много по-добре.“
— Е, господин Хашченко — каза Грязнов твърдо, — ще си поговорим ли?
— Ами, изглежда, ще трябва — отвърна оня. — Не сте дошли да ви черпя чай. Надушили сте нещо.
Грязнов укорно поклати глава.
— Такъв опитен престъпник като вас, господин Хашченко, би трябвало да предположи, че ще хванем следата му. Издънихте се с тоя факс.
Хашченко махна с ръка.
— Изобщо не съм се дънил — високомерно отговори той на Грязнов. — Представа си нямам кой праща от тая кутия ментета, както казвате вие. И изобщо току-що се връщам вкъщи. А кой пребивава тук, не знам. Тая къща е на сина ми — не моя.
— Това ни е известно — забеляза Грязнов. — Тук какво, всеки ли може да си влиза и излиза?
— Представа си нямам — повтори Хашченко. — Не се бъркам в работите на сина. И изобщо не се бъркам в ничии работи, ако става дума за това.
— Да бе! — не му повярва Грязнов.
— Какво „да бе“? — подозрително го изгледа Хашченко. — Какво искате да кажете, гражданино началник?
Грязнов не бързаше да отговори.
— Засега няма да засягаме тази тема — каза той загадъчно. — Да си поговорим за нещо друго, ако не възразявате.
Хашченко го изгледа право в очите.
— За какво?
— Ами например за вашия стар познат. За Адвоката.
— Нямам познати адвокати — озъби се Хашченко. — Не са ми притрябвали.
— Рано е да се каже — успокои го Слава. — Само не се правете на наивник, господин Хашченко. Знаете кого имам предвид. Портнов.
— А, тоя ли — подсмихна се Хашченко. — Какво е станало с него?
Добре се владееше тоя Хашч, но виждах, че е под напрежение, много силно напрежение и контролира всяка своя дума, всеки жест.
— Той си е жив и здрав — говореше в това време Грязнов. — Живее добре, процъфтява човекът.
— Цъфти и мирише — подсказа му Хашченко.
Грязнов веднага се хвана за думата.
— Значи сте осведомен?
Хашч се направи, че не разбира въпроса.
— За какво?
— Я стига, Хашч — сряза го Грязнов. — И двамата знаем за какво става дума.
— И за какво? — Хашченко сякаш се гавреше с Грязнов. Е, и с мен, ако трябва да бъдем точни.
— Накратко! — каза Слава. — Никой, освен теб не би могъл да прати факса. Това дори не трябва да се доказва. Ясно? Засега можеш да не отговаряш. Настанил си се в апартамента на сина си, явно сте в добри отношения и се радвам, че е така. Пратил си факса, без да знаеш, че изпращачът може да бъде проследен.