— После го разбрах — отговори Хашченко. — Обаче въпреки това не можете да докажете, че съм го направил аз.
— Хич не ми и трябва да го доказвам — уморено му възрази Грязнов. — Само ще разкажа на сина ти, като се върне, някои подробности от живота ти. Само толкова.
Според мен Слава дрънкаше невероятни глупости. Всичко звучеше много тъпо, но аз знаех, че Грязнов не е глупав. Щом дрънка такива простотии, значи има защо. Във всеки случай така е било досега.
Хашченко презрително се усмихна.
— Льошка знае всичко за мен. Даже ми е съдействал за помилването.
— А, не — възрази Грязнов. — Може и да знае нещо за присъдите ти, но съм сигурен, че някои детайли са му убягнали.
— Какви например? — настръхна Хашченко.
— Ами например че баща му, признатият бандит Алексей Хашченко, по прякор Хашч, побеснява, когато слуша за младите „вампири“, които избутват нормалните бандити. Хич не му е по сърце това беззаконие, което устроиха. Те практически избутаха старите „авторитети“…
Хашченко се напрегна, забелязах го, макар да не разбирах какво цели Слава.
— Е, и какво? — попита Хашченко. — Че на кого пък се харесва? Да не би на теб?
Нервничи, помисли си. Мина на „ти“. Грязнов пропусна фамилиарността край ушите си.
— И на мен не ми харесва — съгласи се той. — Професията ми е такава, господин Хашченко. Обаче мен, извинете, още никой не ме е имал.
— В какъв смисъл? — Лицето на Хашченко пребеля.
Той вече разбра всичко. Щом аз, който изобщо не го познавах, загрях… Или аз нищо не разбирам от живота.
— Прекрасно ме разбра, Хашч — твърдо каза Грязнов. — Тия „вампири“ са те „изкурвили“ в лагера, където не си успял да въдвориш нужния ред. Според тях ти прекалено си се фукал и те решили да те свалят на земята. Сега вече в лагерите го няма някогашния ред. Не е твоя вината, разбира се, ти си жертвата, но от това няма да ти олекне. Искаш ли да ти кажа какво разправяш на сина си?
Хашченко го гледаше с помъртвели очи.
— Е? — успя да изтръгне той от гърлото си.
Грязнов кимна: кротувай, ей сега.
— Казваш му, че си приключил с тая работа. Писнало ти е от престъпния живот и на старини ти се иска да поживееш като честен човек. Ще ти се да заличиш престъпното си минало като страшен сън. Може би дори му разправяш, че на младини си протестирал срещу комунистите и те така са те притиснали, бедничкия, че си нямал друг избор, освен да станеш бандит.
По лицето на Хашченко разбрах, че Слава е улучил десетката.
— Така или иначе — продължи Грязнов — сега, когато палачинката се обърна, ти разправяш на сина си, че ти се ще да скъсаш с престъпното минало: време ти е за отдих, а и си стар вече за бандит. А синът ти навярно те разбира и те подкрепя съответно. Той не знае, че дори да искаше да продължиш дейността си на престъпното поприще, нищо няма да излезе, защото целият подземен свят е в течение, че в лагера са те „изкурвили“, и то млади момчета, всъщност още хлапаци. Никой от предишните и сегашните „авторитети“ няма да ти подаде ръка, макар да си бил — както разправях на господин следователя по особено важни дела — знатен бандит. Сега, Хашч, ти си никой. И си го знаеш. Затова си седиш тук и се топиш от безпределна злоба, мислиш си как да си го върнеш на приятелчетата, и то така, че и сухо да капне. Накратко, искаш и оная работа в… и душата в рая. Е? Нещо да съм сбъркал? Можеш да ме поправиш.
Хашченко дълбаеше Грязнов с безкрайно злобен поглед.
А аз направо му се възхищавах.
— Е? — повтори Грязнов. — Нещо да съм пропуснал? Обаче и да съм изтървал нещо, то е незначително. Така ли е?
— Какво ровиш? — изхриптя Хашченко. — Какво искаш от мен?
Гледах го и се чудех доколко престъпното мислене може да лиши човека от здрав разум. Хашченко беше сигурен, че ако синът му научи за това, което говореше тук Грязнов, всички връзки, които го свързват с него, ще рухнат в същия миг. Ако се случеше с всеки друг човек, синът би съчувствал на мъката на баща си, би се ужасил, дори би поплакал, но в никакъв случай не би се отвърнал от него, нямаше да започне да го презира. Но така е при нормалните хора. А синът на Хашч явно е негодник като баща си. Затова и Хашч се страхуваше да не научи синът му за неговото минало.
А Грязнов в това време береше плодовете на своята толкова сполучлива реч.
— Какво искам ли? — попита той. — Първо, искам да чуя от вас, господин Хашченко, изпращали ли сте по факса това, както го нарекохте, менте?