— Да.
— И кой граби нашите банки?
— Сами знаете — мрачно процеди Хашченко. — Адвоката, кой друг…
— А доказателства? — попита Грязнов.
Хашченко мълчеше, втренчен в една точка.
И тук аз за пръв път през целия разговор се намесих. Грязнов според мен дори трепна от изненада.
— Между другото — казах на Хашченко — би трябвало да оцените нашата деликатност. Можехме да ви арестуваме по всички правила — с лампи, сирени и гривнички. Май не сте помисляли за това. Всичко е много просто. Вие сте възрастен човек и би трябвало да ги разбирате тия неща. Според вашия сценарий ние играем по правилата и ви арестуваме. Веднага ще ви лепнем съответния член. А там, в лагера, щяхте да сърбате с продупчена лъжица славата си на „изкурвен“ бандит. Но ние какво правим? Правим се на добрите чичковци-благотворители. Идваме при вас вкъщи, уговаряме ви. За какъв дявол? Какво си мислите, че нямаме друга работа?
Не бях особено доволен от началото на речта си, но Грязнов ме гледаше одобрително.
— А сега помислете, господин Хашченко — предложих му аз, — колко ще спечелите, ако мълчите. Както виждате, не водим протокол. За този факс — кимнах към апарата — сме готови да забравим веднага, както винаги забравяме за подобни глупости. И какво искаме от вас, господин Хашченко, в замяна? Единствено да ни разкажете всичко, което знаете за човек, който, както разбирам, не ви е приятен. Само толкова.
Известно време Хашченко мълча, сякаш обмисляше всички „за“ и „против“.
— Разбирам — казах му меко, — че е трудно да се откажете от идеята да изкарате с тарикатлък сто хиляди долара. Наистина не е лесно. Но се налага. Нищо няма да излезе — струва ли си да умножавате тъгата?
Когато Хашченко пак вдигна очи към мен, погледът беше вече достатъчно смислен.
— Какво искате да знаете? — попита той.
— Всичко! — отсече Грязнов. — Всичко, което вие знаете за Адвоката.
Хашченко кимна.
— Добре…
5.
Всъщност в разказа на Хашченко нямаше много нови неща. Нещо знаехме и преди това, друго чувахме за пръв път. Но не чухме нищо, което би ни помогнало да тласнем сериозно напред следствието.
— Да те хвърля ли до прокуратурата? — попита ме Грязнов.
— Добре би било — отвърнах. — Аз освободих колата си, докато те чаках.
— Какво ще кажеш?
— За Хашченко? Че какво да говорим за него? Нищо интересно.
— Не съвсем — замислено проговори Грязнов. Тревожи ме той.
— И защо?
— Засега не знам — сви рамене Слава. — Но… нещо ми дълбае в мозъка.
— Е, ще видим — казах аз.
Оперативно-следствената спецгрупа с кодовото име „Пантера“ работеше удивително леко и ефективно — да не й е уроки! Във всеки случай всички документи, архивни данни и прочие важни бумаги идваха на бюрото ми лесно, без обичайното бавене и ме радваха с полезна информация.
Аз пъшках над купищата документи, като се стараех да открия пътечката към отговора на един важен въпрос, когато ми се обади Грязнов. Вече беше късно вечерта.
— Турецки слуша — казах аз в слушалката.
— Трябва да ти съобщя нещо — каза Грязнов. — Помниш ли, че ти говорих за Хашченко, набило ми се е нещо в главата.
— Помня.
— Сякаш знаех, усещах го, но не можех да го формулирам…
— Накратко, ти имаше някакво предчувствие — казах аз.
— Той е мъртъв, Саша.
Помълчах и след малка пауза попитах:
— На Портнов ли е работа?
Грязнов отговори:
— Като че ли не.
— Какво е това „като че ли“? Портнов ли е или не?
— Самоубийство, Саша.
— Сигурен ли си?
— Ще ти изпратя материалите, когато приключим всичко. А засега мога да ти прочета бележката му — предсмъртната.
— Чети.
Грязнов се прокашля и прочете в слушалката:
— „Льошка, прости ми. Не се получи животът ми, няма да го бъде и нататък. Сам съм си виновен за всичко. Никой друг. Не повтаряй грешките ми. Баща ти.“
— Кой е открил тялото?
— Аз — отговори Грязнов.
— Какво?!
— Аз — повтори той. — Той звъннал тук, казал, че фамилията му е Хашченко и Грязнов веднага ще вдигне слушалката, когато разбере кой му се обажда. Така и си беше, вдигнах веднага. Той ми каза, че заради смъртта му ще има следствие, затова ме предупреждава, че сам се лишава от живот. Започнах да го убеждавам, да го увещавам, накратко, молех го да не прави глупости, но той затвори. Естествено, взех двама от моите и хукнахме натам. Когато пристигнахме, никой не ни отвори, колкото и да звъняхме. Изкъртихме вратата. Той се е застрелял, Саша. С ловджийска пушка. От двете цеви. Отнесло му е половината глава. А съседите изобщо не чули изстрел, представяш ли си?