Нищо не можех да кажа. Слава попита:
— Защо мълчиш?
— Смъртта си е смърт — отговорих. — Представям си с какви мисли е натиснал спусъците.
Грязнов попита:
— Имаш ли някакви въпроси към мен?
— Не.
— Е, дочуване тогава.
— Дочуване.
След като чух късите сигнали, затворих слушалката. И се втренчих пред себе си. Смъртта си е смърт.
И аз знаех, че тази смърт няма да е последната. Чувствах го…
Пета глава
Ремизов, Горохов, Козлов…
1.
Постепенно към бандата на Портнов се присъединиха още двама. По-точно Феликс ги присъедини. С кадрите на своята неголяма, но мобилна група той работеше сериозно и старателно.
Първият от двамата беше Вячеслав Никандрович Ремизов, съсед от блока. По принцип това беше против правилата на Портнов — да си търси съучастници сред съседите. Но Вячеслав Никандрович беше по-особен случай.
Някога и той като бащата на Феликс работел в НКВД. Малко след смъртта на Сталин, когато била последната чистка, уволнили от органите Портнов старши и Вячеслав Ремизов. Те смятали, че им е провървяло, можело да бъде и много по-лошо.
Макар че в такива случаи никога не се знае предварително кое е по-добро и кое — по-лошо.
Може би, ако ги бяха затворили, пак е щяло да стане това, което се и случи в края на краищата.
След уволнението Портнов и Ремизов се държаха по различен начин. Ремизов се затвори в себе си и като се стараеше да не попада без нужда пред очите на познати хора, се уреди да работи като нощен пазач в едно общежитие. А Портнов старши се пропи. По тази причина скоро се превърна в проклятие за семейството си и изгоря за няколко години. Смъртта му донесе на Феликс само чувство за облекчение.
Ремизов живееше в съседния вход. След смъртта на Портнов старши той навестяваше семейството му всеки месец. Това бяха странни посещения.
Съседът кратко поздравяваше, влизаше в кухнята и мълчаливо седеше там два часа. Майката на Феликс София Соломоновна отначало се опитваше да разговори госта, разказваше му какво ли не, но Вячеслав Никандрович нито веднъж не пророни и дума. Отначало това озадачаваше София Соломоновна, после я ядосваше, след това я плашеше, а накрая просто свикна. В резултат Ремизов идваше, отваряха му вратата, мълчаливо го пускаха в кухнята, слагаха му чай с някаква кифличка и си гледаха своите работи. Знаеха, че след два часа той ще стане и ще си тръгне. Ще поседи, ще помълчи и ще си иде. И седемнадесетгодишният Феликс и София Соломоновна така свикнаха с тези ежемесечни посещения, че когато той веднъж не дойде — а Ремизов се появяваше на първо число всеки месец, — се разтревожиха и Феликс отиде при съседа, за да разбере какво му е. Оказа се, че Вячеслав Никандрович е настинал и лежи с висока температура. Но на първи следващия месец той дойде и както винаги влезе в кухнята.
Годините си минаваха и никой вече не се опитваше да разговаря с него, да се опитва да разбере защо така го тегли към кухнята. Като идва — да си седи. По-добре Ремизов два часа месечно мълчалив като скала, отколкото Портнов старши двадесет часа в денонощието пиян, мръсен и вечно крещящ.
В онзи ден Ремизов дойде на четиринадесети. Той беше идвал и на първи, но сега беше странен повече от всякога. Не пи чай, нещо у него напираше да излезе, да го изрече:
— Ч-ч-ч… — И пак: — Ч-ч-ч…
— Какво става с теб, чичо Слава? — питаше го Феликс.
Ремизов млъкна и пак се затвори в себе си, сякаш не можеше да улови някаква измъчваща го мисъл.
Накрая стана и тръгна към вратата.
Феликс тогава вече беше старши инспектор в управлението за борба с икономическите престъпления. Втората му, престъпната дейност също набираше скорост. Бандата му, която тогава се състоеше от трима души, работеше много ефективно. Сивунов и Матюхин действаха безотказно. Обирът на Левинсон беше, така да се каже, проба. Следващите обири и грабежи не бяха толкова дръзки, но и вече не водеха задушевни разговори с жертвите. Парите на масата или сбогом на живота! По това време Портнов вече беше разбрал, че не бива да взема всичко, че трябва да оставя част от парите на потърпевшите. Да си живеят и да не му кроят зло! Ако могат…