Виж за какви глупости си се замислил, Турецки! Май са ти изпушили от работа бушоните. Време е да си вземеш отпуск. Точно сега му е времето. Ще си починеш някъде в Юрмала или край някое друго море, ще натрупаш сили, ще хванеш тен, а другарите ти в това време нека си ловят бандити. Какво лошо има? Помисли си, Турецки!
Че кой пък ще ти даде отпуск? А и теб с ритници не може човек да те изгони оттук. Ще риташ и ще се дърпаш.
Е, най-после. Дочака го, слава богу. Познатите стъпки на Грязнов.
Вратата се отвори и Грязнов влезе, без да се затруднява да чука.
— Не спиш ли? — осведоми се той. — Бдиш и бодърстваш.
Ако го обичам за нещо, то е за тази способност да говори умно и на място.
— А ти защо не чукаш? Ами ако не съм сам?
— Притрябвал си на някого — ухили се той.
Едва не се задавих от такова нахалство. Виж първо себе си, приятел. Но не можех да му остана длъжен, затова казах:
— На теб обаче явно съм ти притрябвал. Защо се мъкнеш посред нощ?
— Доскуча ми — отвърна Грязнов. — Трябва да обсъдим ситуацията.
И вече без обичайните заяждания се захванахме за работа. Обсъдихме действията на „Пантера“, преговорихме си всички последни убийства на мафиотски босове. И излизаше, че всичките водят към Портнов. Той води бандитска война с всички и срещу всички. Но Грязнов май не беше напълно сигурен в това.
— Ако не е той, значи е някоя „Бяла стрела“.
— Слава — спрях го, — не ми прави весело, както казват в Одеса.
„Бялата стрела“ е митологична измислица на вестниците. Някои журналисти, по-точно драскачи, измислиха и пуснаха в средствата за масова информация красива, но абсолютно недостоверна легенда. Уж някакви членове на спецслужбите, безсилни да спрат престъпната вакханалия, се обединили в суперсекретна група, наречена „Бялата стрела“. Целта им била да ликвидират методично и неотклонно лидерите на престъпния свят. Щом държавата не може, тогава ние ще го направим. И други от сорта.
Легендата беше красива наистина, но… прекалено, за да е истина.
— Тогава тоя Портнов е чудовище — заяви Грязнов. — Направо монстер!
— Точно така — съгласих се. — Ще унищожава когото може, докато някой не го спре.
— Монстер — повтори Грязнов.
— Трудно е да го разбереш, но може да си го обясниш — забелязах аз. — Завоюва си жизнено пространство.
— Защо да не може да го разбереш? — попита Слава.
— Защото в нашия руски език да разбереш значи наполовина да простиш.
— И другите главатари завоюват и си делят жизненото пространство, и то не с бели ръкавици. Но защо точно той е такова отявлено чудовище? Не иска да бъде като другите.
Слава искаше да стигне до същината и аз му помагах, доколкото можех.
— Прав си. Не само че не иска да бъде като другите, но и не иска да е пръв сред тях. Иска да е единствен.
— Разсъждаваме си ние с теб — намръщи се Грязнов. — А той убива. При това веднага можем да го арестуваме. Той въобще не се крие.
— А доказателства? — попитах.
— Е, да — кимна Грязнов. — Естествено. Ти го арестуваш, а после го пускат накъдето му видят очите поради липса на доказателства. Неволно започваш да ги разбираш тия юнаци от „Бялата стрела“. Иде ти сам да грабнеш автомата и…
— На бодлива крава господ рога не дава — казах аз. — А за теб, ако още не си разбрал, пак повтарям: няма никаква „Бяла стрела“. Това е мит. Разбра ли — мит!
— Е, поне е красив мит — каза Грязнов. — И въобще за какво сме се родили на тоя свят?
— Ей — изплаших се аз. — Я не ми философствай в кабинета!
— Родени сме — напомни Грязнов, — за да превърнем приказката в реалност.
— Какво предлагаш? Да създадем „Бялата стрела“? Нямаме ли си друга работа?
— Жалко — въздъхна Слава. — Много жалко.
— Сега ще ти кажа в какво е смисълът на съществуването ни. В дадения момент това е да открием доказателствата, за които стана дума. С други думи — трябва да ги търсим.
Грязнов стана и церемониално ми се поклони.