— Благодаря, че ме светна. Навеки ще те помня.
— Да бе — срязах го аз. — Накратко. Сигурен съм, че тия дела трябва да се обединят и да ги разследва нашата група „Пантера“.
— Трябва ни доказателствената връзка — каза Грязнов. — Впрочем това са твои проблеми. Сам се погрижи за доказателствата, нали затова си прокурор.
— Да, но без МУР никога няма да разкрием тези престъпления. Вие трябва да намерите убийците, а ние после ще открием доказателства за вината им, не се тревожи.
— Ще направим каквото можем — несигурно каза Грязнов.
— Слушай — изведнъж ми се прииска да му повдигна настроението. — А за какво все пак дойде посред нощ? Какво ново ми носиш?
— Меркулов тук ли е? — попита Слава и някак странно ме изгледа.
— Костя! — учудих се. — Представа нямам. Може да спи десети сън, а може и да си седи, бедният, в кабинета и да работи за пример на подчинените си.
Грязнов кимна към вътрешната уредба:
— Обади му се.
— Не обичам да тревожа високото началство — въздъхнах. — Ама какво да те правя.
Меркулов вдигна веднага, сякаш очакваше обаждането ми:
— Казвай, Саша.
— Тук една личност те търси — съобщих аз. — Направо изгаря от нетърпение…
— Грязнов ли? — прекъсна ме Меркулов.
— О! — казах. — Как се сети?
— Интуиция — засмя се Меркулов. — Кой друг ще ти цъфне посред нощ? Добре, чакам ви и двамата при мен.
Грязнов въпросително ме погледна.
— Вика ли ни?
— Аха. И май нещо не му се спи…
2.
Меркулов беше лаконичен в поздрава си, когато влетяхме в кабинета му:
— Коняк?
— Екстра — казах аз.
Понякога и аз съм лаконичен.
— Няма да ни навреди — обади се и Грязнов. — Само че в аптекарски пропорции. Съдоразширяващо, но не сънотворно.
Костя наля по трийсетина грама в миниатюрните чашки и отпихме.
— Къде ги намираш тия експонати? — упрекнах го аз.
— Е, младежи — огледа ни той. — Какво ви води насам?
— Портнов — казах аз.
— Какво Портнов?
— Той стои зад всичко.
Моят лаконизъм тоя път не се хареса на Костя.
— Говори по-ясно. Да не си първокурсник на изпит?
— Всички тези убийства, обири, ликвидиране на „авторитети“ — всичко е работа на Портнов и хората му.
— Да — замислено проговори Меркулов. — Има и такова мнение…
— Нима — сепна се Грязнов.
— Да — потвърди Меркулов, — но за това ще поговорим по-късно. Хайде да чуем какво ще ни съобщи подполковник Грязнов. Неслучайно го е довяло в тоя късен час.
Слава мълча известно време, сякаш подреждаше дежурната сводка в главата си. После започна:
— Съставих обзорна справка за всички убийства в нашия профил напоследък в Москва… Но сега искам да ви информирам за едно друго убийство. То не е толкова впечатляващо като другите, но все пак мисля, че заслужава нашето внимание.
— Имаш предвид убийството на Гримов? — попитах аз.
— Гримов, естествено, е във връзка с тоя случай — отвърна Слава. — Малка надежда има да разкрием това престъпление… Да се открие конкретният килър в случая с Гримов е доста проблематично, макар че вече имаме някои следи. Но има сведения, агентурни имам предвид, свързани точно с убийството, за което искам да ви съобщя. Тази вечер, по-точно вече вчера, е станало още едно убийство. И то ни дава следа към Портнов.
Слава ми хвърли умолителен поглед: мълчи, не ме прекъсвай, после продължи:
— Вчера вечерта е била убита някоя си Светлана Козлова. Мъжът й, Сергей Козлов, се прибрал вкъщи и я заварил мъртва. В апартамента нищо не било пипнато. Сякаш някой наминал за минутка, гръмнал домакинята и си заминал. Не е имало корист в това убийство. Козлова била приготвила празнична вечеря — защо, ще ви кажа после. Мъжът й отключил вратата със своя ключ и открил жена си с куршум в челото. При тези обстоятелства той се оказа основният заподозрян. Отначало смятахме това за битово убийство.
— И какво ви застави да преразгледате версията си? — попита Меркулов.
— Мъжът й дойде в МУР със самопризнание — отговори Грязнов.
— Значи все пак е бил той.
— Не, съвсем друго самопризнание. Сергей Козлов си призна, че е участвал в обирите на банките. Козлов е каскадьор. Бивш. Прекрасно подготвен, изпълнява невероятни номера. Той подробно ни разказа как са ставали обирите.