— А ако не успеем — отвърнах му, — не знам какво ще те правя.
Меркулов често работеше нощем, шофьорът му през това време, естествено, спеше. Сега ключът от колата беше в ръцете ми.
— Аз ще карам — бързо каза Грязнов, когато дотичахме до волгата.
Не възразих. Ако трябва да се кара срещу правилата, то Грязнов няма равен на себе си. Така че му подхвърлих ключовете.
Метнахме се в колата, Грязнов рязко обърна, излезе на улицата и се понесохме из нощна Москва.
— Взе ли си пистолета? — попита Грязнов.
Оръжието ми си стоеше в сейфа, за което и съобщих на Грязнов.
— По дяволите! — изруга той.
— Карай, карай! — викнах му. — Не се отвличай.
Нямаше нужда да го подканям. Той и така изстискваше всичко от волгата.
— Знаеш ли адреса?
— Помня го — кимна той.
Е, слава богу и на това.
Колата се носеше из Москва, като бързо гълташе разстоянието от „Пушкинска“ до блока на Сергей Козлов.
Носехме се като на пожар и изведнъж зад нас се чу милиционерска сирена. Тъкмо сега ли?
— Не спирай! — викнах.
Но Грязнов и без моето подсказване не се канеше да спира. Някакви катаджии, разбираш ли?
Те между впрочем също не се канеха да спират. Много печени катаджии ни се паднаха. Грязнов гонеше яко, но и те не изоставаха. При това ни преследваха с мерцедес.
А пък като ги слушаш — все се жалват от недостатъчно оборудване.
— Водачът на черната волга, веднага спрете! — чу се усиленият от мегафона на покрива на мерцедеса глас.
— Тия не виждат ли номера? — недоумяваше Грязнов. — Не виждат ли, че колата е на Главна прокуратура?
— Прекалено бързо караш — обясних му. — Страхуват се за живота ти.
— Да бе! — измърмори Грязнов.
— Водачът на черната волга, веднага спрете! — повториха преследвачите ни.
— Ама че досадници — казах. — Добре, спирай. Една минута нищо не решава.
Грязнов явно също се примири, че ще трябва да се подчиним.
— По дяволите! — изруга той и спря колата до банкета.
От спрелия зад нас мерцедес веднага изскочиха млади енергични момчета в униформа. И с автомати в ръце.
— Ръцете на колата! — креснаха те. — Бързо! С гръб към нас!
Сериозни момчета.
— Хайде, живо! — Намеренията им бяха ясни.
— По-полека! — опитваше се да ги успокои Слава. — Аз съм изпълняващият длъжността началник на МУР подполковник Грязнов. С мен е старши следователят по особено важни дела в Главна прокуратура Турецки. Бързаме по служба, вече закъсняваме.
— Аха — насмешливо му отговори един от младежите, като грубо го завъртя с лице към колата. — По служба значи. И много спешно… Ръцете на колата! Бързо! Разтвори краката, на кого говоря!
— Чуйте — опитах да се намеся. — Ние действително сме по служба. Вижте документите ни! В джобовете ни са.
— Пистолет! — викна единият, който обискираше Грязнов. — Имаш ли разрешение?
— Разбира се — отговори Грязнов. — Проваляте важна операция! Аз съм Грязнов! Началникът на МУР! Не разбирате ли?
— Разбираме — весело се обади единият от преследвачите. — А пък аз съм Скуратов. Главният прокурор. Да се запознаем.
Те се разхилиха, което ме наведе на тъжни мисли. Понякога все пак излизам неопровержимо прав.
— Ето какво ще направим — казах. — Водете ни в районното. Ще се обадим оттам и всичко ще се изясни. Окей!
Разбирах, че главното сега е да запазим спокойствие.
Единият, явно старшият, ме изгледа подозрително. Дълго ме гледа. Прекалено дълго за такова обикновено събитие като задържане на шофьор заради превишена скорост.
Накрая каза:
— Окей.
И всичко ми стана ясно — отпаднаха и последните ми съмнения.
— Е, момчета — ругаеше Грязнов. — Това няма да ви се размине. Защо не ни вярвате?
— Не ми харесва мутрата ти — каза му старшият. — Да тръгваме. Сядайте в нашата кола.
И той кимна към мерцедеса.
— Момент — казах аз. — Тъй като вие вече ни провалихте важна операция, разрешете поне да кажа на ухо няколко думи на колегата си. Ако може, разбира се.
— Ще ти се! — отвърна единият. — На ушенце! Говори пред всички.
Свих рамене.
— Какво може да промени това? — произнесох колкото се може по-безразлично.