Старшият махна с ръка.
— Говори! — Той се обърна към оня, който ме обискира, и попита: — Чист ли е?
— Чист.
— Говори — разреши старшият. — Само че по-бързо.
Грязнов ни гледаше с недоумение.
— Какво става? — попита ме той.
Усмихнах се, сложих ръка на рамото му, сякаш го успокоявам, и като се наведох до ухото му, прошепнах само една дума:
— Портнов.
Очите на Грязнов блеснаха и пак угаснаха. Слава богу, разбра накрая. Нещо днес съобразяваше по-бавно от нормалното.
В това време вече ни набутваха в колата. Нашите похитители действаха не особено вежливо, не се тревожеха от такива дреболии. Старшият седна до шофьора, като насочи дулото на автомата си срещу нас. Вторият седна на края на задната седалка с готов за стрелба пистолет. Грязнов седеше по средата на седалката, а аз съответно в другия край.
— Не ви съветвам да мърдате — предупреди ни старшият. — Не ви мърда куршум в челото.
Някак глупашки се държаха. Съвсем не знаеха как действат в подобни ситуации нормалните катаджии. Само това знаеха: „Водачът на еди-какво си, веднага спрете!“ Сигурно често са го слушали по свой адрес.
Глупаво се държаха.
Аз бях сериозен и непроницаем като танк. Сега, когато Грязнов разбра какво е станало, той също се успокои. Когато трябва да се действа, не се притеснявам за него. Оперативникът си е оперативник.
Сега просто трябва да го наблюдавам внимателно какво се кани да предприеме и да не пропусна момента.
Пътувахме в пълно мълчание. Старшият не сваляше от нас поглед, нито автомата си. Оня с пистолета също беше нащрек през цялото време. Представа нямах какво може да се направи в такава ситуация, но се надявах на Грязнов. Тук той беше по-силен от мен, знаех си.
Грязнов попита много спокойно:
— Как я кара Малахов?
— Какво? — наведе се към него старшият. — Какъв Мала…
Но не успя да довърши. Грязнов рязко се наведе напред, прехвана с една ръка ръката с пистолета, а с другата дулото на автомата, като го вирна нагоре. В същия миг се наведох през него и като стегнах пръстите си, ги забих в шията на оня, който седеше до Слава. Той хлъцна, задави се, сякаш му спряха кислорода. Жалко, но му вкарах гръкляна в ушите. Е, не съм го канил да ми се навира…
— Готово! — извиках.
Грязнов отпусна ръката с пистолета. И веднага стовари освободената си ръка върху старшия. Юмрукът му беше страшен. Оня моментално омекна и се отпусна на седалката.
Никой не успя да стреля. Всичко стана за няколко секунди, не повече. Може би дори за една.
Грязнов овладя автомата, а аз пистолета. Всичко се обърна така бързо, че шофьорът, който отначало нищо не съобразяваше, като ни видя с оръжие в ръка, изведнъж закрещя диво и рязко настъпи спирачките.
— Ааааа! — крещеше той. — Чичко, не ме убивайте!
А сега де! Вече сме му „чичковци“. А допреди малко?
Е, ние не сме злобари. Той сигурно дори не знае кои сме. Мисли си, че сме ги лъгали, когато ни задържаха.
— Не ме убивайте! — молеше се шофьорът.
— Млък! — викна му Грязнов. — Откъде ги вземат такива сополанковци за мръсната работа?
Той бързо огледа оня, дето седеше до него отзад, и ми каза:
— В безсъзнание е.
Знаех това и без него. Разбрах го, когато забих пръсти в гръкляна му.
Шофьорът продължаваше да скимти.
— Затваряй си устата! — кресна му Грязнов. — Знаеше на какво отиваш, гадино! Млъквай, или ще те довърша!
Шофьорът захленчи още по-силно.
— Пфу! — плю Грязнов и взе да оглежда старшия.
Той едва чуто застена и Грязнов се зарадва:
— Живо е гълъбчето! Браво на него.
И заповяда на шофьора:
— На „Петровка“! Бързо!
— Чичко!
— Аз какво ти казах?
— Пуснете ме, чичко! — захленчи оня. — Моля ви, пуснете ме, аз няма повече…
Направо ми увисна ченето.
— Не, направо кошмар — обърна се към мен Грязнов. — Виждал ли си някога такива типове, а?
Насочих пистолета срещу младежа.
— Пали, на кого говорят!
— Ей сега, веднага — сепна се оня. — Ей сегичка…
Мерцедесът запали от четвърт оборот.
— На „Петровка“ тридесет и осем! — заповяда Грязнов.
Като размазваше сълзите си по бузите, шофьорът включи на скорост и потеглихме.