Щом стигнахме там, той пак взе да хленчи:
— Пуснете ме, чичко, моля ви…
Грязнов посочи старшия и заповяда:
— Вземай го на рамо и да вървим!
Измъкнахме тежкото тяло на старшия от колата. Хлапакът шофьор неочаквано излезе доста здрав. Той леко вдигна на рамо безчувственото тяло на старшия и тръгна.
Грязнов го изгледа, въздъхна и поклати глава.
— Чичко — промърмори той.
Направо му се любувах и дори се гордеех с него.
Влязохме в дежурната и се качихме на втория етаж. Грязнов извика дежурния — чернокос капитан — и кимна към тялото, което шофьорът беше оставил на пейката.
— Извикайте лекар за тоя. Долу на входа е спрян мерцедес. В него има още един — в безсъзнание е. Заемете се с него, свестете го, ако трябва, с лекар и после оформете задържането на всичките трима, които доведохме.
— Слушам — отвърна капитанът.
— Този — Грязнов посочи хлапака шофьор, който страхливо ни гледаше — ще го разпитам пръв.
— Слушам — пак отвърна офицерът.
— Момент — намесих се и попитах шофьора: — Защо се опитвахте да ни отвлечете? Кой ви нареди?
— Не знам — изплашено ме гледаше той. — Нищо не знам. Той все говореше по телефона с някакъв Семьон Сергеевич. Оня заповяда да тръгнем след вас. Но не ни караше да ви отвличаме.
— А какво? — попита Грязнов.
— Да ви задържим — отговори младежът. — Просто да ви забавим. Поне за половин час.
— Откъде знаеш?
— Така каза Льоха. Тоя, дето го проснахте в безсъзнание. Каза, че трябвало да ви забавим поне половин час.
— Защо? — рязко попита Грязнов.
— Не знам.
— Затова пък аз знам — обадих се. — Трябва ни телефон. Не губи време, Слава, обади се на Козлов.
Грязнов се замисли. Ама какво му става днес? Всичко, свързано с Козлов, направо го вкарва в ступор.
Най-после той каза на дежурния:
— Оформете задържането, обискирайте ги. И тоя веднага при мен.
— Слушам — отговори дежурният.
Май не знаеше други думи.
Грязнов взе да набира номера от телефона на бюрото на дежурния. Вдигна глава и ме погледна:
— Никой не вдига.
— Чакай — отговорих.
Той изчака малко.
— Не вдига.
В този момент се появи висок строен мъж. Той ни изгледа учудено и се усмихна на Грязнов.
— Вячеслав Иванович?
Грязнов се обърна.
— Стас! Ти май не си си тръгвал.
— Не, върнах се — отвърна мъжът. — Вие също, както виждам.
— Запознай се — каза Грязнов. — Това е Турецки от Главна прокуратура.
Подадох му ръка и се представих.
— Много хубави неща съм чувал за вас, Александър Борисович. А аз съм Стас. Аленичев.
Ръкостискането му беше здраво. Този човек веднага ми хареса.
— Защо не си вкъщи? — попита го Грязнов.
— Така стана.
— Тъкмо ще помогнеш. Взимай трима от дежурните оперативници и отивайте при Козлов. Бързо.
— Случило ли се е нещо? — попита Аленичев.
— Страхувам се, че да — отговори Грязнов. — Прекарахме се ние с тоя Козлов, здраво се извозихме. Ако там всичко е наред, вземай го и го докарай тук. Ако не, знаеш какво да правиш. Действай според ситуацията. Обади се оттам на мен или на дежурния.
Когато Аленичев излезе, си помислих: добра смяна расте при Грязнов. А при мен кой? Лиля Федотова?
3.
След като предаде на дежурния отнетото от престъпниците оръжие, Грязнов прибра в кобура собствения си пистолет и заповяда да докарат колата на Меркулов. Слава богу, цяла беше, служителите на КАТ я закараха на „Пушкинска“ 15. Никой не я беше пипнал. Може би автокрадците добре се ориентираха в номерата. Впрочем надали това би ги спряло.
Аз се обадих на Меркулов и му докладвах за станалото. Той така се ядоса, че не се решавам да предам дословно думите му.
Затворих слушалката и облекчено въздъхнах. Най-тежкото мина. Само че още не подозирах за това.
Шофьорът на бандитите влезе в кабинета и се огледа. У него беше настъпила някаква видима промяна.
Грязнов започна разпита:
— Фамилия?
— Савицки.
— Име, лично и бащино?
— Филимон Бенедиктович.
— Сериозно?
Младежът направи гримаса: